С голямо усилие на волята влязох, но не седнах. Извиках: „Моля!“ Никакъв отговор. На една от масите имаше празна чаша. В чинийката — бучка захар.
— Няма ли никой?
На окачалката висеше палто. Върху масичка бяха струпани списания в черни кашони. Със затаен дъх се вслушвах и в най-малкия шум. Вътрешната стълба леко проскърца. Отвън се чу корабна сирена. Излязох заднишком, без да изпускам стълбата от очи.
Ясно ми е, че в два часа следобед посетители рядко се отбиват. Господин Фаскел вероятно е грипозен; сигурно е изпратил келнера да свърши някоя работа, може би да доведе лекар. Само че аз имах нужда да видя господин Фаскел. В началото на улица „Турньобрид“ се извърнах, с отвращение се взрях в грейналото от светлини безлюдно кафене. Щорите на първия етаж бяха спуснати.
Обзе ме същинска паника. Вече не знаех накъде вървя. Затичах се по доковете, после обиколих пустите улици в квартал Бовоази; с унили очи къщите ме гледаха как бягам. Тревожно си повтарях: „Къде да отида? Къде да отида? Всичко може да се случи.“ От време на време рязко се завъртах кръгом с разтуптяно сърце. Какво ли става зад гърба ми? Може би щеше да започне зад мен, а когато в един миг се обърна, ще е твърде късно. Докато все още бях в състояние да се съсредоточавам в предметите, нищо нямаше да се случи: втренчвах се в тях, доколкото бе по силите ми — павета, къщи, газени фенери; очите ми бързо сновяха от едни към други, за да ги издебна и спра посред тяхното преобразяване. Не ми се струваха съвсем естествени, но насила си внушавах: „Това е газен фенер, а това — каменна чешма“, и с поглед се мъчех да ги сведа до обичайния им вид. Неведнъж минавах покрай пивници: „Бретонско кафене“, „Флотски бар“. Спирах, поколебавах се пред розовите тюлени завески, може би тези закътани помещения бяха пощадени, може би още съхраняваха частица от вчерашния свят, обособена и забравена. Ала би трябвало да бутна вратата, да вляза. Не смеех и отново поемах. Вратите на домовете особено ме плашеха. Боях се да не би от само себе си да се отворят. Накрая закрачих по средата на уличното платно.
Внезапно излязох на кея към северните предградия. Рибарски лодки, малки яхти. Стъпих върху закрепена в камъка халка. Тук, далеч от къщите, далеч от портите, бе възможен миг отдих. По тихата, изпъстрена с тъмни точици вода плуваше тапа.
„А под водата? Не се ли замисляш какво има под водата?“ Животно? Голяма, полузатънала в тинята черупка? Дванадесет чифта крачка бавно пъплят в мътилката. От време на време животното се понадига. На дъното, под водата. Приближих се, дебнех на повърхността движение, трепет. Тапата си стоеше неподвижна сред черните точици.
В този миг чух гласове. Крайно време беше. Обърнах се и отново хукнах.
На улица „Кастильоне“ догоних двамата мъже, които си говореха. При звука от стъпките ми те се сепнаха и едновременно се извърнаха. Видях как разтревожените им очи се вторачват в мен, после зад гърба ми, за да видят дали няма нещо друго. Значи между нас не съществуваше разлика, значи и те се бояха? Когато ги задминах, се спогледахме: насмалко да се заприказваме. Ала на лицата им внезапно се изписа недоверие — в такъв ден човек не говори с кого да е.
Дъх не ми бе останал, когато се озовах на улица „Булибе“. И тъй, жребият беше хвърлен — ще се върна в библиотеката, ще взема някой роман, ще се помъча да чета. Докато крачех покрай оградата на градината, съгледах човека с пелерината. Той все още седеше там, сред пустите алеи; носът му аленееше наравно с ушите.
Тъкмо да бутна вратата и да вляза, но от израза му застинах: той присвиваше очи, захилен глуповато и мазно. Взираше се право пред себе си в нещо, което не можех да видя, а погледът му беше тъй суров и настойчив, та рязко се обърнах.
Пред него стоеше на куц крак десетгодишно момиченце и с полуотворени устенца го гледаше като хипнотизирано, трескаво подръпваше шалчето си и протягаше напред островатото си личице.
Човекът се усмихваше някак вглъбено, като че кроеше шега. Изведнъж стана; двете му ръце бяха мушнати в джобовете на пелерината, която се спускаше до петите му. Пристъпи две крачки напред и очите му се изцъклиха. Стори ми се, че ще се свлече на земята. Той обаче продължаваше да се усмихва унесено.
Внезапно разбрах: пелерината! Прииска ми се да му попреча. Достатъчно бе да се изкашлям или да отворя металната врата. Ала и аз на свой ред бях като омагьосан, само че от лицето на момиченцето. Чертите му бяха изопнати от страх, сърчицето му навярно биеше до пръсване, но по мишата муцунка се четеше и нещо друго, властно и зло. Не любопитство, по-скоро някакво уверено очакване. Почувствах се безсилен — намирах се извън градината, извън тяхната дребна драма, а те бяха приковани един към друг от тъмната сила на своите желания — представляваха двойка. Затаих дъх, исках да видя какво ще се изпише на състареното личице, когато човекът разтвори пешовете на пелерината.