Но сам човек рядко го напушва смях; за мен общата гледка се обагри с някакъв особен смисъл, съвсем осезаем, дори натраплив, но избистрен. После всичко се разпадна, останаха само фенерът, оградата и небето — все още бе много красиво. Час по-късно фенерът светеше, вятърът фучеше, небето тъмнееше — нищичко не се бе съхранило.
Не че всичко това е кой знае колко ново; от подобни безобидни вълнения никога не съм бягал, дори напротив. За да ги изпиташ, трябва да си мъничко самотен, точно толкова, колкото при сгода да се отърсиш от правдоподобието. Ала аз оставах на повърхността на самотата, в близост с хората, твърдо решен при опасност да потърся убежище сред тях — всъщност до днес съм бил просто любител.
Сега навсякъде има вещи като халбата бира пред мен, на масата. Гледам я и ми се прищява да река: ядец, без мен, аз бях дотук. Прекрасно разбирам, че съм отишъл твърде далеч. Предполагам, че е невъзможно да се „плаща дан“ на самотата. Това не означава, че надзъртам под кревата, преди да си легна, нито че тръпна да не би посред нощ вратата на стаята ми внезапно да се разтвори. И все пак изпитвам смут: от половин час избягвам да гледам халбата. Взирам се нагоре, надолу, вдясно, вляво, но нея не искам да видя. И ми е напълно ясно, че всички необвързани със семейства хора около мен с нищо не могат да ми помогнат: твърде късно е, вече не съм способен да се приютя сред тях. Те ще ме потупат по рамото, ще ми кажат: „Че какво й има на халбата! Халба като халба. С ръбчета, с дръжка, с гербче, на което е изобразена лопата, а отгоре й се чете: «Шпатенброй».“ Всичко това го знам, но знам, че има и друго. Дреболия. Ала вече не съм в състояние да обясня какво виждам. Никому. Ето на — постепенно потъвам в някакви глъбини, в страха.
Сам съм сред ведрите, умерени гласове. Всички тези хора прекарват времето си, като успешно си разясняват едни и същи възгледи и установяват, че ги споделят взаимно. Божичко, какво голямо значение отдават на факта, че всички мислят вкупом и еднакво. Достатъчно е да видиш физиономиите им, когато сред тях се появи някой от онези рибооки хора, вгледани сякаш навътре в себе си, с които те никога не могат да постигнат съгласие. Когато бях осемгодишен и ме водеха да си играя в Люксембургската градина, един такъв човек редовно сядаше в беседката край оградата откъм улица „Огюст Конт“. Не говореше, но от време на време изпружваше крак и уплашено се взираше в него. Той бе обут в ботинка, а на другия беше нахлузен домашен пантоф. Пазачът каза на чичо ми, че мъжът бил бивш заместник-директор на колеж. Пенсионирали го, понеже влязъл в час и съобщил бележките за срока, облечен в одежди на академик. Страхотно се бояхме от него, защото се досещахме, че е сам. Веднъж той се усмихна на Робер и отдалеч протегна към него ръце: на Робер насмалко да му призлее. Плашехме се не от жалкия вид на човечеца, нито от тумора на врата му, който се триеше о ръба на колосаната яка, а понеже ни се струваше, че в главата му се раждат мисли, свойствени за рак или лангуста. И се ужасявахме, че някой може да таи рачешки мисли за беседката, за нашите игри на обръчи, за храстите.
Нима това ме чака? За пръв път ми е неприятно да бъда сам. Бих искал да споделя с някого какво ми се случва, преди да е станало късно, преди децата да почнат да се боят от мен. Бих искал Ани да е тук.
Чудна работа: изписах десет страници, но не разкрих истината — или поне не цялата истина. Когато под датата написах „Нищо ново“, не бях чистосърдечен: всъщност една дребна случка, нито срамна, нито обикновена, се противеше да излезе наяве. „Нищо ново.“ Възхитително е как човек лъже с убеждението, че е прав. Естествено, може да се твърди, че нищо ново не е настъпило сутринта, в осем и четвърт. Тръгнах за библиотеката и на излизане от хотел „Прентания“ ми се прииска да вдигна една хартийка, която се валяше на земята, по нещо ме възпря. Това е всичко, няма никакво събитие. Така е, но откровено казано, останах дълбоко смутен: хрумна ми, че вече не съм свободен. В библиотеката напразно се опитах да се отърся от тази мисъл. Отидох в кафене „Мабли“ от желание да й се изплъзна. Надявах се, че ще се разсее от светлината. Тя обаче се задържа, заседна в мен, тягостна и мъчителна. От нея са продиктувани предишните страници.