Ала изневиделица малката се освободи от вцепенението, тръсна главица и се затича. Човекът в пелерината ме беше видял — само това го бе възпряло. За миг той остана неподвижен насред алеята, после си тръгна сгърбен. Пелерината се мотаеше в нозете му.
Тласнах вратата и с един скок го настигнах.
— Ей, вие! — извиках.
Той се разтрепера.
— Голяма заплаха е надвиснала над града — рекох вежливо и отминах.
Влязох в читалнята и от една маса взех „Пармският манастир“. Опитвах да се вглъбя в книгата, да намеря убежище във ведрата Италия на Стендал. На моменти успявах, пред мен изникваха бегли видения, сетне отново пропадах в застрашителния ден, озовавах се срещу дребен старец, който се прокашляше, и младеж, унесено отпуснат на стола си.
Часовете минаваха, прозорците помръкваха. Бяхме четирима, без да се брои корсиканецът, който описваше на бюрото последните придобивки на библиотеката. Седяхме си там — дребното старче, русокосият младеж, едно девойче, което подготвяше дипломна работа, и аз. Сегиз-тогиз някой от нас вдигаше глава, хвърляше бърз и подозрителен поглед към тримата си съседи, сякаш се боеше от тях. По едно време старчето се разсмя и видях как девойката потръпва от глава до пети. Аз обаче бях разчел заглавието на разгърнатата книга: беше хумористичен разказ.
Седем без десет. Внезапно се сетих, че библиотеката затваря в седем. За пореден път щях да бъда запокитен в града. Къде да отида? Какво да правя?
Старецът бе свършил книгата. Ала не си тръгваше. Отчетливо и отмерено почукваше по масата.
— Господа — каза корсиканецът, — подир малко затваряме.
Младежът се стресна и ме стрелна с очи. Девойката се извърна към корсиканеца, после отново взе книгата си и наглед се вдълбочи в нея.
— Затваряме — рече корсиканецът пет минути по-късно.
Старецът нерешително кимна. Девойката остави томчето, но не стана.
Корсиканецът се видя в чудо. Колебливо направи няколко крачки, сетне превъртя електрическия ключ. Настолните лампи угаснаха. Остана запалена само крушката на тавана.
— Трябва да си тръгваме, така ли? — кротко запита старецът.
Младежът бавно и със съжаление се надигна. Всички се помайваха да облекат палтата си. Когато излязох, девойката все още седеше, положила ръка върху книгата.
Долу входната врата зееше към мрака. Начело вървеше младежът — той се обърна, мудно слезе по стълбата, прекоси преддверието; на прага спря за миг, после се гмурна в нощта и изчезна.
Като стигнах в подножието на стълбището, вдигнах глава. След малко старецът се зададе от читалнята, закопчавайки пардесюто си. Щом той се спусна по първите три стъпала, набрах сили и се хвърлих напред със затворени очи.
Почувствах върху лицето си лека, прохладна ласка. В далечината някой си подсвиркваше. Вдигнах клепачи: валеше. Дъждът бе тих и гальовен. Площадът мирно се осветяваше от четири газени фенера. Провинциален площад, оросен от дъжд. Младежът се отдалечаваше с широки крачки; него бях чул да си подсвирква. Другите двама още не бяха наясно и ми се прииска да им отправя възглас, че могат без страх да излязат, че заплахата е отминала.
Старчето се появи на прага. Смутено се почеса по бузата, сетне грейна в усмивка и разтвори чадъра си.
Събота сутрин
Чудно слънчице грее сред лека омара, която обещава хубаво време през деня. Закусих в кафене „Мабли“.
Касиерката, госпожа Флоран, мило ми се усмихна. От масата извиках:
— Болен ли е господин Фаскел?
— Да, господине — тежък грип. Няколко дни ще бъде на легло. Дъщеря му пристигна тази сутрин от Дюнкерк. Ще поостане да се грижи за него.
За пръв път, откак получих писмото, се чувствам искрено щастлив, че ще се видя с Ани. Какво ли е правила през последните шест години? Дали ще ни бъде неловко един от друг? На Ани всякаква неловкост й е чужда. Ще ме посрещне, сякаш вчера сме се разделили, стига от самото начало да не се държа глупашки и да не я поздравя. И дано да не забравя, че като пристигна, не бива да й подавам ръка — мрази да се здрависва.
Колко ли дни ще прекараме заедно? Може би ще дойде с мен в Бувил. Достатъчно ще е да остане тук само няколко часа, да пренощува в хотел „Прентания“. После всичко ще се промени; вече не ще има от какво да се страхувам.
Следобед
Миналата година, когато за пръв път посетих бувилския музей, портретът на Оливие Блевин някак ме озадачи. Недоглеждане в пропорциите? В перспективата? Не бих могъл да определя, но си имах едно наум — нещо явно куцаше у изобразения на платното депутат.