Впрочем от Уейкфийлд знаех, че Учителя обичал „да изважда душите на бял свят“, както сам казвал с усмивка. Останал млад по дух, той се обграждал с млади хора: често канел на гости момчета от добри семейства, които възнамерявали да се посветят на медицината. Уейкфийлд неколкократно ходил на обед в дома му. След като станели от трапезата, отивали в пушалнята. Със студентчетата, които едва пропушвали, Шефа се държал като с мъже — предлагал им пури. Изтягал се на дивана и дълго говорел с притворени очи, заобиколен от жадното множество на своите питомци. Разказвал спомени, предавал анекдоти и извличал дълбоки и находчиви поуки. А ако сред благовъзпитаните младежи се намерел някой да се ежи, макар и плахо, Паротен го удостоявал с особено внимание. Поощрявал го да говори, слушал го внимателно, подсказвал му идеи, теми за размисъл. И неминуемо идвал ден, когато младежът, преизпълнен с доблести и помисли, разпален от враждебността на близките си и уморен да разсъждава независимо и различно от всички, замолвал Шефа да го приеме насаме и като пелтечел от смущение, му разкривал най-съкровените си схващания, негодувания и въжделения. Паротен го притискал към гърдите си и казвал: „Разбирам ви, разбрах ви още първия ден.“ Разговаряли, на думи Паротен отивал далеч, много далеч, тъй далеч, че за младежа било трудно да го следва. Подир няколко подобни беседи у младия бунтар се забелязвало чувствително подобрение. Той ясно прозирал в душата си, осъзнавал своята дълбока връзка със семейството и средата си и най-накрая проумявал възхитителната роля на висшата класа. В заключение заблудената овца, сподирила Паротен стъпка по стъпка, като по чудо се озовавала обратно в кошарата, вразумена и разкаяна. „Духом той е изцерил повече хора, отколкото аз телом“ — заявяваше Уейкфийлд.
Реми Паротен мило се усмихваше. Чудеше се, опитваше се да разгадае становището ми, за да го обори полека-лека и да ме върне сред стадото. Аз обаче не се боях от него: не бях овца. Погледнах ведрото му, спокойно и без бръчки чело, шкембенцето, положената на коляното длан. Отвърнах на усмивката му и го напуснах.
Брат му, Жан Паротен, председател на Бувилското корабостроително дружество, се опираше с две ръце на ръба на отрупано с книжа писалище; със самата си стойка показваше на евентуалния посетител, че аудиенцията е приключила. Погледът му беше изумителен: някак абстрактен, той сияеше със силата на избистрените права. Искрящите очи се открояваха на лицето. Под техния плам забелязах тънки стиснати устни на фанатик. „Странно — рекох си, — и все пак прилича на Реми Паротен.“ Обърнах се към Шефа: разучих го от гледна точка на сходството и на благото му лице внезапно се изписа някаква суха пустота — семейната им черта. Върнах се на Жан Паротен.
Този човек притежаваше простотата на понятие. От него бяха останали само кости, мъртва плът и Чисто Право. „Все едно че е обсебен от зъл дух — помислих си. — Когато Правото се всели в някого, няма заклинание, способно да го прогони.“ Жан Паротен бе посветил целия си живот на размисли за своето право: друго у него нямаше. На мое място той би усещал в слепоочията си не лекото главоболие, което ме обзема при всяко посещение в музей, а бодежа на правото да бъде лекуван. Не биваше да му се дават много поводи за разсъждения, да се привлича вниманието му към неприятни факти, към възможната му кончина, към страданията на неговите ближни. На смъртния си одър, в часа, когато от Сократово време е прието да изречеш няколко възвишени слова, той навярно е отправил към жена си същите думи като един мой чичо на своята съпруга, която неотлъчно бе бдяла край леглото му в продължение на дванадесет денонощия: „На теб не благодаря, Терез; ти просто изпълни дълга си.“ Когато един човек стигне дотам, заслужава да му свалиш шапка.
Очите му, в които удивено се взрях, изразяваха желание да ме отпрати. Не си тръгнах, проявих натрапничество. Веднъж в библиотеката на Ескориал дълго бях съзерцавал един портрет на Филип II и от опит знаех, че ако неотклонно гледаш известно време сияещо от права лице, след малко сиянието помръква и се отлага във вид на пепелява утайка: именно тази утайка ме интересуваше.
Паротен оказваше упорита съпротива. Внезапно обаче погледът му угасна и картината загуби блясък. Какво остана? Невиждащи очи, тънки, подобни на мъртва змия устни и бузи. Бледи, но детски закръглени бузи, които се разливаха върху платното. Служителите от корабостроителното дружество не са и подозирали за съществуването им, понеже никога не са се заседавали в кабинета на Паротен. Когато са влизали, натъквали са се на убийствения поглед като на стена. Бузите оставали на заден план, прислонени, бели, отпуснати. След колко ли години ги е забелязала жена му? Две? Пет? Предполагам, че някой ден, когато мъжът й е спял до нея и лунен лъч го е галел по носа или пък, проснат на кресло, тежко е смилал храната си в жегата, е притворени очи и огряна от слънце брадичка, тя е дръзнала да го погледне в лицето и цялата обемна плът се е откроила, беззащитна, подпухнала, разплута, някак непристойна. Навярно от този ден госпожа Паротен е поела юздите.