Отстъпих няколко крачки назад и с поглед обгърнах всички бележити личности: Паком, председателя Ебер, двамата Паротеновци, генерал Обри. Те са носили цилиндри; в неделни дни са срещали на улица „Турньобрид“ госпожа Грасиен, кметицата, на която се била присънила света Сесил. Поздравявали са я с тържествени поклони, каквито хората вече не умеят да правят.
Бяха изрисувани с голяма точност и все пак четката бе прочистила лицата им от тайнствената слабост на човешките образи. И най-безволните физиономии бяха гладки като фаянс: напразно търсех някаква близост с дърветата и животните, със същността на земята и водата. Допусках, че приживе не са имали потребност от подобно родство. Но когато е трябвало да бъдат увековечени за потомството, са се доверили на именит художник, за да проведе той тихомълком по ликовете им същите прочиствателни и напоителни дейности, чрез които те самите са преобразували морето и полята около Бувил. Така, със съдействието на Рьонода и Бордюрен, са покорили природата докрай — извън и вътре в себе си. Това, което мрачните платна излагаха пред моя поглед, беше човекът, преосмислен от човека и окичен с едно-едничко украшение — най-великото човешко завоевание — букета от Човешки и Граждански Права. Без задна мисъл се възхитих на човешкото царство.
Появиха се мъж и жена. Бяха облечени в черно и се стараеха да не се набиват на очи. Смаяни се заковаха на прага и мъжът машинално отложи шапка.
— Ах! — възкликна жената, дълбоко развълнувана.
Мъжът пръв се овладя и с почтителен тон каза:
— Това е цяла епоха!
— Да — отвърна жената, — епохата на моята баба.
Пристъпиха няколко крачки и срещнаха погледа на Жан Паротен. Жената зяпна от възхита, но мъжът беше като на тръни и от него лъхаше смирение — навярно често му се бе случвало да се натъква на властни погледи и да го отпращат на бърза ръка. Той кротко подръпна жена си за ръкава и рече:
— Виж го тоя.
Усмивката на Реми Паротен винаги бе предразполагала скромните хорица. Жената се приближи и прилежно прочете:
— „Портрет от Рьонода на Реми Паротен, роден в Бувил през 1849 година, професор в Парижката медицинска академия.“
— Паротен от Академията на науките — каза съпругът, — нарисуван от Рьонода, член на Института. Исторически личности!
Жената кимна, после се втренчи в Шефа.
— Хубав човек — заяви. — И колко умен изглежда!
Съпругът със замах посочи портретите.
— Ето хората, които са създали Бувил — каза той простичко.
— Хубаво е, дето са ги сложили заедно — рече жената разчувствана.
Бяхме трима войници и марширувахме из огромната зала. От преклонение съпругът безмълвно се хилеше, сетне ми хвърли смутен поглед и смехът му секна отведнъж. Извърнах се и пристъпих към портрета на Оливие Блевин. Обзе ме тиха наслада: да, прав бях. Ама че смехория!
Жената застана до мен.
— Гастон — рече тя е внезапна дързост, — я ела тук!
Съпругът се приближи.
— Ей, знаеш ли, че има улица, кръстена на тоя Оливие Блевин — продължи тя. — Онази малката, точно преди „Жукстбувил“, по която се отива към „Зелено бърдо“.
А след малко додаде:
— Серт човек изглежда.
— Как не! Разните недоволници са си намирали майстора.
Изречението целеше мен. Мъжът ме стрелна с крайчеца на окото и се разсмя, този път малко по-шумно, с израз на самодоволна бдителност, сякаш сам бе Оливие Блевин.
Оливие Блевин не се усмихваше. Издаваше към нас стиснатите си челюсти, а адамовата му ябълка силно изпъкваше.
Настъпи миг на мълчание и захлас.
— Като жив е — рече жената.
Съпругът любезно обясни:
— Търгувал е на едро с памук. После се занимавал с политика и станал депутат.
Знаех. Две години по-рано бях направил справка в „Краткия указател за бележитите граждани на Бувил“, дело на абат Морле. Преписах посветените му страници.