Взех писалката и се опитах да продължа работата си; до гуша ми бе дошло от разсъждения за миналото, за настоящето, за света. Исках само едно: да имам мира, за да завърша книгата.
Погледът ми обаче попадна на топчето бели листове, останах поразен от вида им и застинах с писалка в ръка, вторачен в снежнобялата хартия: тя беше тъй осезаема и очебийна, с тъй доловимо присъствие. В нея имаше само настояще. Буквите, които току-що бях изписал, още не бяха засъхнали, но вече не ми принадлежаха.
„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове…“
Бях обмислял изречението, отпърво то беше частица от мен. Сега бе запечатано на хартията, опълчваше ми се. Вече не го разпознавах. Неспособен бях дори да го премисля. То беше там, пред мен; напразно бих дирил в него някакъв белег за произхода му. Всеки би могъл да го напише. Ала аз, аз не бях сигурен, че съм го написал. Буквите вече не лъщяха, бяха сухи. Това също бе изчезнало: нищо не оставаше от мимолетния им блясък.
Огледах се тревожно: настояще, нищо друго освен настояще. Леки, здрави мебели, вгнездени в настоящето: маса, креват, гардероб с огледало — и аз самият. Разкриваше ми се истинското естество на настоящето: то беше онова, което съществува, а всичко неприсъствуващо в него не съществуваше. Миналото не съществуваше. Ни най-малко. Нито във вещите, нито дори в мисълта ми. Естествено, аз отдавна бях разбрал, че моето собствено минало ми се е изплъзнало. Дотогава обаче смятах, че просто се е оттеглило извън моя обсег. За мен то сякаш беше един вид излизане в пенсия; друг начин на съществуване, състояние на необвързаност и покой. Когато ролята му приключваше, всяко събитие кротко и от само себе си заемаше място във въображаема кутия и понеже е трудно да си представиш небитието, се превръщаше в събитие „на почетна длъжност“. Сега знаех: нещата в своята цялост са такива, каквито изглеждат — а зад тях… няма нищо.
Няколко минути останах погълнат от тази мисъл. После рязко разкърших рамене, за да се отърся от нея, и примъкнах към себе си топчето хартия.
„…че наскоро е изготвил завещание.“
Внезапно изпитах безкрайно отвращение и писалката се изплъзна от ръката ми, като пръсна мастило. Какво се бе случило? Погнусата ли ме бе обзела? Не, съвсем не, стаята изглеждаше лепкаво уютна като всеки ден. Само дето масата ми се струваше някак по-тежка, по-плътна, а писалката — по-осезаема. Ала господин Дьо Ролбон току-що бе умрял повторно.
Миг по-рано той все още бе тук, в мен, спокоен и топъл, и час по час го усещах да шава. Беше жив, по-жив за мен от Самоукия или от съдържателката на „Железничарска среща“. Не ще и дума, действаше на своя глава, способен бе дни наред да не се мерне, но често, по време, което по необясними за мен причини му се стореше подходящо, той като човече от барометър си подаваше носа и съзирах бледото му лице и синкавите страни. А дори да не се появяваше, оставаше стаен в моето сърце и ме преизпълваше.
Сега от него нищичко вече не бе останало, тъй както по браздите от засъхналото мастило не бе останал дори споменът за изначалния им блясък. Моя си беше вината: бях изрекъл единствените слова, които не биваше да споменавам — бях казал, че минало не съществува. И отведнъж, тихомълком, господин Дьо Ролбон се бе възвърнал към своето небитие.
Взех в шепи писмата му, опипах ги с някакво отчаяние.
„И все пак — рекох си, — все пак именно той е очертал тези знаци един подир друг. Докосвал е хартията, придържал е с пръсти страниците, за да не се разместват от натиска на перото.“
Късно беше: думите ми вече нямаха смисъл. Вече не съществуваше друго освен снопче пожълтели листове, които стисках в ръце. Разбира се, изправен бях пред заплетен случай: племенникът на Ролбон бил убит през 1810-а от царската полиция, книжата му били иззети и отнесени в Секретния архив, а после, сто и десет години по-късно, след установяването на съветската власт били предадени в държавната библиотека, откъдето ги бях отмъкнал през 1923-а. Всичко това обаче някак не изглеждаше действително и от кражбата, която собственоръчно бях извършил, не ми е останал никакъв действителен спомен. За да обясня наличието на книжата в стаята си, не би било трудно да съчиня куп по-правдоподобни истории, но те до една биха изглеждали несъстоятелни и леки като сапунени мехури пред тези грапави листове. Да се осланям на тях, за да се докосна до Ролбон, беше безполезно — със същия успех спокойно можех незабавно да тръгна по врачки. Ролбон вече го нямаше. Във всякакъв смисъл. Ако от него още се бе съхранила шепа кости, те съществуваха самостоятелно, независимо, бяха просто незначително количество фосфати, карбонати, соли и вода.