Не са грозни. Мълчат, радват се, че са заедно, радват се, че хората ги виждат заедно. Навремето се случваше да влезем с Ани в някой ресторант на „Пикадили“ и да се почувстваме прицел на умилено съзерцание. Ани се дразнеше, но признавам, че аз изпитвах известна гордост. Всъщност по-скоро изумление; никога не съм се отличавал със спретнатата външност, която тъй добре приляга на младежа тук, а надали може да се каже, че грозотата ми е затрогваща. Бяхме млади обаче: сега съм на възраст сам да се умилявам от чуждата младост. Не се умилявам. Жената има тъмни и кротки очи; кожата на младежа е румена, леко зърнеста, а волевата му брадичка е очарователно издадена напред. Действително са трогателни, но леко ме отвращават. Чувствам ги тъй далечни; от топлината ги обзема нега, в сърцата си лелеят една и съща мечта, тъй сладостна, тъй крехка. Хубаво им е, доверчиво гледат жълтите стени и хората, одобряват света, какъвто е, тъкмо такъв, какъвто е, и всеки от тях временно черпи смисъла на живота си от живота на другия. Скоро двамата ще имат един-едничък живот, бавен и вял, лишен от всякакъв смисъл — но това ще им убягва.
Наглед се стесняват един от друг. Накрая младежът непохватно и решително улавя с връхчетата на пръстите си ръката на своята спътница. Тя дълбоко си поема дъх и двамата заедно се навеждат към листа. Да, щастливи са. Е, и?
На лицето на Самоукия се изписва развеселен, някак загадъчен израз.
— Видях ви завчера.
— Къде?
— Ха-ха! — възкликва той с почтителна закачливост.
За миг ме държи в напрежение, после изрича:
— Излизахте от музея.
— А, да — казвам. — Не е било завчера, а в събота.
Завчера със сигурност не ми беше до музеи.
— Видяхте ли знаменитата дърворезба, на която е изобразено покушението на Орсини?
— Не ми е известна.
— Как е възможно? Намира се в една малка заличка, вдясно от входа. Дело е на един участник в Парижката комуна, който до обявяването на амнистията живял в Бувил и се укривал на някакъв таван. Опитал се да отплава за Америка, но тукашната пристанищна полиция зорко бдяла. Прекрасна личност. Използвал принудителното си бездействие, за да измайстори голяма дъбова дърворезба. Нямал други инструменти освен джобно ножче и пила за нокти. С пилата вършел по-тънката работа: ръцете, очите. Паното е с размери метър и петдесет в дължина и метър в ширина; представлява монолитна композиция от седемдесет фигури, без да се смятат двата коня, запрегнати в каляската на императора. А лицата, господине, изваяните с подръчни средства лица са така изразителни и одухотворени. Господине, бих си позволил да кажа, че тази творба заслужава да се види.
Не желая да се обвързвам с обещания.
— Просто исках да разгледам отново картините на Бордюрен.
Самоукия внезапно помръква.
— Портретите в голямата зала ли, господине? — изрича той и се усмихва треперливо. — Нищичко не разбирам от живопис. Естествено, проумявам, че Бордюрен е велик художник, ясно ми е, че има замах, собствен почерк или както там се казва. Но насладата, господине, естетическата наслада ми е чужда.
Дружески заявявам:
— При мен е така със скулптурата.
— Ах, господине! Уви, и при мен. Същото е и с музиката, и с балета. А не ми липсва известна начетеност. Ето на обаче, необяснимо е, ала съм виждал млади хора, които не притежават и половината от моите познания, но застанат ли пред някоя картина, явно изпитват удоволствие.
— Сигурно се преструват — казвам ободрително.
— Може…
За миг Самоукия се вглъбява.
— Мъчно ми е не толкова, че съм лишен от определен вид наслаждение, а по-скоро, че ми е недостъпна цяла област от човешката дейност… Та нали и аз съм човек, а човеци са създали картините…
Внезапно додава с променен глас:
— Господине, веднъж се осмелих да помисля, че прекрасното е само въпрос на вкус. Та нали за всяка епоха изискванията са били различни? Ще позволите ли, господине?
С изненада виждам как от джоба си измъква бележник с черна кожена подвързия. Известно време го прелиства: много от страниците са празни, тук-там личат по няколко реда, изписани с червено мастило. Пребледнял е. Полага разтворения бележник върху масата и притиска към листа едрата си ръка. Сконфузено се прокашля:
— Понякога ми хрумват разни… не смея да кажа, че са мисли. Чудна работа: намирам се някъде, чета и изневиделица, не знам как се получава, спохожда ме някакво просветление. Отначало не обръщах внимание, после се реших да купя бележник.
Млъква и се взира в мен с очакване.
— Аха! — откликвам.
— Господине, тези максими, естествено, не са доизгладени: още не съм приключил с образованието си.