Поема бележника в треперещите си ръце; много е развълнуван.
— Ето именно нещичко за живописта. Бих се радвал, ако ми позволите да ви го прочета.
— На драго сърце — отвръщам аз.
Той чете:
— „Никой вече не вярва в онова, което през XVIII век е минавало за истина. Защо тогава се иска от нас да ни доставят наслада творбите, които навремето са минавали за прекрасни?“
Гледа ме умолително.
— Какво бихте казали, господине? Може би звучи донякъде парадоксално? Стремежът ми беше да облека разсъждението си в шеговита форма.
— Ами… намирам, че е много интересно.
— Случвало ли ви се е да попаднете на сходна мисъл в някоя книга?
— Не, определено не.
— Така ли? Никога, никъде? Тогава, господине — заявява той помръкнал, — значи не е правдиво. Ако беше правдиво, все някой щеше да си го е помислил.
— Чакайте, чакайте — отвръщам, — сега се сещам, че някъде май съм срещал нещо подобно.
Очите му заблестяват и той вади молив.
— У кой автор? — пита прилежно.
— У… у Рьонан.
Превъзнася се на седмото небе.
— Ще имате ли добрината да ми цитирате откъса дословно? — замолва той, като наплюнчва върха на молива.
— Знаете ли, отдавна съм го чел.
— Е, нищо, както и да е.
Изписва в бележника името на Рьонан под своята максима.
— Единомислие с Рьонан! Добавих името с молив — обяснява той очарован, — но довечера ще го повторя с червено мастило.
Известно време гледа бележника прехласнато и очаквам да ми поднесе още максими. Той обаче внимателно го затваря и напъхва в джоба си. Навярно преценява, че не му се полага повече щастие наведнъж.
— Колко приятна е възможността от време на време да побеседваш без задръжки — добавя задушевно.
Както може да се предположи, това обременяващо обобщение прави на пух и прах и без това замиращия разговор. Следва дълго мълчание.
Откакто са влезли младите, атмосферата в гостилницата се е преобразила. Двамата червендалести мъжаги са замлъкнали и без свян разучават прелестите на жената. Изисканият господин е оставил вестника и гледа двойката доброжелателно, почти съучастнически. Мисли си, че старостта е мъдра, а младостта прекрасна, клати глава някак игриво: знае си, че все още е представителен, добре запазен и привлекателен, със загоряла кожа и стройно тяло. Приятно му е да се преструва пред себе си на бащински настроен. Чувствата на келнерката са явно по-простички: тя е застанала пред младите хора и ги съзерцава със зяпнала уста.
Те си приказват тихо. Поднесени са им предястия, но не ги докосват. Като напрегна слуха си, мога да дочуя откъслеци от разговора. По-ясно долавям какво изрича жената с дълбокия си, леко дрезгав глас.
— Не, Жан, не.
— Защо не? — шепне младежът с плам.
— Вече ви казах.
— Това не е основание.
Няколко думи ми убягват, после младата жена прави прелестно, морно движение.
— Твърде често съм опитвала. Прехвърлила съм възрастта, когато човек е способен да започне живота си отново. Стара съм, не разбирате ли?
Младият мъж иронично се засмива. Тя продължава:
— Непосилно ми е да понеса още едно… разочарование.
— Трябва да имате вяра — отсича мъжът. — В сегашното си положение вие просто не живеете.
Тя въздъхва:
— Знам!
— Вижте Жанет.
— Да — отвръща тя и се нацупва.
— Е, според мен тя постъпи чудесно. Прояви смелост.
— Всъщност — заявява младата жена — тя по-скоро се хвана за първата възможност. Разбирате ли, стига да бях поискала, щяха да ми се предоставят стотици подобни възможности. Предпочетох да изчакам.
— Имали сте право — продумва той нежно. — Имали сте право да ме чакате.
Тя на свой ред се засмива:
— Ама че сте самомнителен! Нищо такова не съм казала.
Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.
В края на краищата нали трябва да се убие времето. Те са млади и със здраво телосложение, имат пред себе си още тридесетина години. Така че не бързат, размайват се и не грешат. След като преспят, ще се наложи да изнамерят друго, за да забулят безкрайния абсурд на своето съществуване. И все пак… непременно ли е необходимо да се лъже?
Обхождам залата с поглед. Същински фарс! Хората седят със сериозен вид; хранят се. Не, не се хранят: набират сили, за да доведат до успешен край предопределените им дела. Всеки от тях упорито се посвещава на своята дребна задача и тя му пречи да забележи, че съществува; няма ни един, който да не се смята незаменим по отношение на някого или на нещо. Както Самоукия ми казваше онзи ден: „Нали Нусапие няма равен по вещина и единствен е могъл да се заеме с тъй всеобхватно дело?“ Всеки от тях се занимава с някаква незначителна дейност и няма равен в извършването й. Седналият там търговски пътник няма равен в продажбата на зъбна паста „Суан“. Интересният млад човек няма равен в бърникането под фусти. А аз съм сред тях и като ме гледат, те навярно си мислят, че нямам равен в своята област. Аз обаче знам. Не ми личи, но знам, че съществувам и че те съществуват. И ако владеех умението да убеждавам, бих приседнал до представителния беловлас господин и бих му разкрил какво представлява съществуването. При мисълта каква физиономия ще направи избухвам в смях. Самоукия изумено се взира в мен. Мъча се да спра, но не мога: чак сълзи избиват в очите ми.