— Преди малко ви споменах за пленничеството си в Германия. Тогава започна всичко. Преди войната бях сам, но не го съзнавах; съжителствах с родителите си, които бяха добри хорица, но не се разбирах с тях. Като се сетя за онова време… Та как съм могъл да живея така?… Бях мъртъв, господине, а дори не го подозирах; събирах пощенски марки.
Поглежда ме и внезапно прекъсва разказа си:
— Господине, блед сте и имате уморен вид. Да не ви отегчавам?
— Много ми е интересно.
— Избухна войната и се записах доброволец, без да съм наясно защо. Докато разбера, изминаха цели две години, понеже на фронта нямаше много време за размисъл, пък и войниците бяха твърде недодялани. В края на седемнадесета попаднах в плен. По-късно са ми казвали, че при подобни обстоятелства множество бойци си възвръщали набожността от детството. Господине — заявява Самоукия, като свежда клепачи над пламенните си очи, — аз не вярвам в бога; неговото съществуване се опровергава от науката. Но в лагера се научих да вярвам в хората.
— Защото те смело са понасяли участта си?
— Да — отвръща той разсеяно, — затова също. Впрочем с нас се отнасяха добре. Но имах предвид и друго. През последните месеци от войната не ни претоварваха с работа. При дъжд ни вкарваха в голяма дъсчена постройка, където се смествахме по двеста души, наблъскани един до друг. Залостваха вратата и ни оставяха там, скупчени в почти пълен мрак.
За миг се поколебава.
— Не знам как да ви обясня, господине. Всички тези хора бяха там, едва ги съзирах, но ги чувствах край себе си, долавях дъха им. Веднъж, в началото, ни затвориха в постройката и бяхме тъй натясно, та помислих, че ще се задуша. После мощна радост нахлу изневиделица в мен и почти ми прималя: тогава осъзнах, че обичам хората като братя, и ми се прииска поред да ги разцелувам. И впоследствие всеки път ме обземаше същата радост.
Трябва да изям пилето, което навярно е изстинало. Самоукия отдавна се е нахранил и келнерката чака да смени чиниите.
— За мен постройката се превърна в своеобразно светилище. Понякога успявах да се изплъзна от бдителността на надзирателите, промъквах се там самичък и в сумрака изпадах в някакъв екстаз при спомена за изпитаната отрада. Часовете минаваха неусетно. Случваше ми се да ридая.
Сигурно съм болен: няма друго обяснение за неимоверната ярост, която ме разтърсва. Болестно състояние — ръцете ми затреперват, кръвта нахлува и лицето ми и като връх на всичко устните ми също потръпват. И то само защото пилето е студено. Впрочем най-мъчителното е, че студен съм и аз, искам да кажа, че в дълбочина си оставам такъв, какъвто съм от денонощие и половина — студен, безчувствен. Яростта преминава през мен като вихър, като гърч, като порив на съзнанието ми да откликне, да се пребори с понижението на температурата. Безплодно усилие — няма съмнение, че за някоя дреболия съм готов да се нахвърля с удари върху Самоукия или келнерката, да ги наругая. Ала няма да ми идва отвътре. Гневът ми кипи на повърхността и за миг изпитвам болезненото усещане, че съм обгърнат от пламъци леден къс — нещо като фламбиран омлет. Беглата възбуда се изпарява и чувам как Самоукия обяснява:
— Всяка неделя присъствах на църковната служба. Господине, никога не съм бил вярващ. Но нима не би могло да се каже, че същинското тайнство на литургията се състои в единението между хората? Военният свещеник беше еднорък французин. Имаше хармониум. Слушахме прави, гологлави, и докато се превъзнасях от звуците на хармониума, чувствах как се сливам с хората около мен. Ах, господине, да знаете каква наслада ми доставяха тогавашните литургии! В името на спомена за тях и досега ходя понякога на черква в неделя сутрин. В „Света Сесил“ свири забележителен органист.
— Навярно често сте съжалявали за този живот?
— Да, господине, особено през деветнадесета година. Тогава ме освободиха. Прекарах крайно тежки месеци. Чудех се какво да правя, залинях. Видех ли някъде събрани хора, промъквах се сред тях. Случвало ми се е — добавя той с усмивка — да се присламча към някое погребално шествие. Един ден от отчаяние хвърлих в огъня сбирката си от марки… Ала намерих своя път.
— Наистина ли?
— Посъветваха ме… Господине, знам, че мога да разчитам на вашата дискретност. Аз съм — може би не споделяте подобни възгледи, но сте тъй свободомислещ, — аз съм социалист.
Свежда поглед и дългите му ресници почват да пърхат.
— От месец септември двадесет и първа съм член на Социалистическата партия. Това исках да споделя с вас.
Сияе от гордост. Гледа ме, отметнал глава, леко спуснал клепачи, с полуотворена уста; прилича на великомъченик.