— Ето, виждате ли!
— Какво?
— Виждате ли, че не обичате тези двама души? Навярно дори не бихте ги познали, ако ги срещнете на улицата. За вас те са просто символи. Не пред тях се умилявате, а пред Младостта на човека, пред Любовта между мъжа и жената, пред Човешкия глас.
— Е, и? Нима те не съществуват?
— Разбира, се, че не съществуват! Нито Младостта, нито Зрелостта, нито Старостта, нито Смъртта…
Лицето на Самоукия, жълто и кораво като дюля, е застинало в укоризнен гърч. Все пак добавям:
— Същото е и с възрастния господин зад вас, който пие минерална вода. Предполагам, че у него обичате Зрелия мъж; Зрелия мъж, който смело крачи към заника на живота си и полага грижи за външността си, понеже не иска да се запуска?
— Именно — потвърждава той предизвикателно.
— А не виждате ли, че е мръсник?
Той се засмива, явно смята, че съм си загубил ума, хвърля поглед към хубавото лице под белите коси.
— Но, господине, дори да приемем, че видът му отговаря на казаното от вас, как можете да преценявате човека по неговия облик? Когато е в покой, лицето не разкрива нищо, господине.
Слепи хуманисти! Това лице говори, то е тъй прозрачно — ала техните нежни и абстрактни души никога не долавят същността на даден образ.
— Как можете — отронва Самоукия — да спрете един човек, да кажете, че е такъв или инакъв? Кой е способен да изчерпи човека? Кой е способен да обхване човешките възможности?
Да изчерпи човека! Бегло приветствам католическия хуманизъм, от който Самоукия несъзнателно е заимствал израза.
— Зная — отвръщам, — зная, че хората са прекрасни. Вие сте прекрасен. Аз съм прекрасен. В смисъл на божии творения, естествено.
Той ме поглежда недоумяващо, сетне с крива усмивка изрича:
— Навярно се шегувате, господине, но е истина, че всички хора заслужават да се прекланяме пред тях. Трудно е, господине, много трудно е да бъдеш човек.
Неусетно за себе си той вече е загърбил олицетвореното от Христос човеколюбие; кима с глава, но по силата на някаква любопитна мимикрия заприличва на разпнатия Исус от Геенската черква.
— Простете — заявявам, — в такъв случай не съм съвсем сигурен, че съм човек: това никога не ми се е виждало особено трудно. Струвало ми се е, че е достатъчно да се оставиш на произвола на събитията.
Самоукия чистосърдечно се засмива, но очите му са все така зли.
— Скромничите, господине. За да понасяте участта си, човешката си участ, и вие като всички имате нужда от много смелост. Господине, ей сегичка може да удари часът на вашата смърт, вие си знаете и все пак сте способен да се усмихвате — нима това не е прекрасно? И в най-незначителното от действията ви — додава той кисело — се съдържа безкраен героизъм.
— Какво ще желаете за десерт, господа? — пита келнерката.
Самоукия е пребелял, клепачите му са полуспуснати пред окаменелите очи. Прави немощно движение с ръка, сякаш да ме подкани към избор.
— Сирене — казвам героично.
— А вие, господине?
Той се сепва.
— А? Ами нищо не искам, нахраних се.
— Луиз!
Двамата дебелаци плащат и си тръгват. Единият накуцва. Собственикът ги изпровожда до вратата: те са клиенти на почит, бутилката вино им беше поднесена в кофичка с лед.
Наблюдавам Самоукия с леко угризение: цяла седмица е лелеял мечти за днешния обяд, когато ще има възможност да сподели с другиго своето човеколюбие. Толкова рядко има случай да се изприказва. А ето че му развалих удоволствието. Всъщност той е също тъй самотен, както и аз; никой не го е грижа за него. Ала не съзнава самотата си. Така е, но не на мен се полагаше да му отварям очите. Много ми е неловко: действително ме е яд, но не на него, а на Вирган и останалите, на всички, които са отровили този клет мозък. Ако можех да ги изправя тук, пред себе си, хубавичко щях да ги скастря. На Самоукия нищо няма да кажа, към него изпитвам единствено симпатия: той е човек от рода на господин Ашил, човек от моята мая, и предателството му се дължи на незнание, на добронамереност!
Изблик смях откъм Самоукия ме изтръгва от мрачния унес:
— Ще ме извините, но се замислих колко бездънна е любовта ми към хората и колко силни са поривите ми към тях, докато ние тук с вас умуваме и си привеждаме доводи… и ме досмеша.
Мълча, усмихвам се насила. Келнерката поставя пред мен чиния с късче тебеширеноподобен камамбер. Оглеждам залата и ме обзема остро отвращение. Какво правя тук? Какво ме прихвана да си чеша езика за хуманизма? Защо са тук тези хора? Защо ядат? Наистина те поне не знаят, че съществуват. Имам желание да си тръгна, да отида там, където действително ще бъда на мястото си, където ще мога да се врасна… Но аз никъде нямам място; излишен съм.