Самоукия омеква. Опасявал се е, че ще окажа по-силен отпор. Готов е да тегли чертата на всичко изречено от мен. Свежда се напред и с поверителен израз промълвява:
— Дълбоко в душата си вие ги обичате, господине, обичате ги като мен: само думите ни разделят.
Вече не съм в състояние да говоря и просто кипвам. Лицето на Самоукия е почти долепено до моето. Той доволно се усмихва току пред очите ми, като в кошмар. Мъчително дъвча залък хляб и все не мога да го преглътна. Хората. Хората трябва да бъдат обичани. Хората са прекрасни. Гади ми се — и внезапно нахлува Погнусата.
Пристъпа си го бива: разтърсва ме от глава до пети. От един час го предусещах, но не исках да си призная. Сиренявият вкус в устата ми… Самоукия дърдори и гласът му тихичко ромоли в ушите ми. Ала изобщо не знам за какво говори. Машинално кимам в знак на съгласие. Ръката ми е сгърчена около дръжката на десертния нож. Чувствам тъмната дървена дръжка. Ръката ми я стиска. Моята ръка. Лично аз съм склонен да оставя ножа на мира: нима има смисъл непрекъснато да докосвам нещо? Вещите не са създадени, за да бъдат докосвани. По-добре е да се шмугваш между тях, да ги отбягваш, доколкото е възможно. Понякога вземаш в ръка някоя, но си принуден бързо-бързо да я пуснеш. Ножът пада върху чинията. От шума беловласият господин се сепва и ме поглежда. Отново поемам ножа, притискам острието към масата и го огъвам.
Това ли било Погнусата: сегашната заслепяваща очевидност? Колко си блъсках главата! Какво ли не писах! Сега знам: съществувам — светът съществува — и аз знам, че светът съществува. Нищо повече. Ала ми е безразлично. Странно, че всичко ми е тъй безразлично; става ми страшно. Така е от знаменателния ден, когато ми се прииска да мятам камъчета в морето. Щях да хвърля камъчето, погледнах го и тогава се започна: почувствах, че то съществува. Сетне последваха и други Погнуси; от време на време предметите някак започват да съществуват в ръката ми. Помня Погнусата в „Железничарска среща“ и друга преди нея, в една нощ, когато се взирах през прозореца; неделната от градската градина и по-сетнешните. Никога обаче не е била тъй силна като днес.
— … за древния Рим, господине?
Самоукия май нещо пита. Обръщам се към него и му се усмихвам. Е? Ама какво му става? Защо се свива на стола си? Значи вече плаша хората? Друго не можеше да се очаква. Впрочем все ми е едно. Не грешат напълно, като се страхуват: знам си, че съм способен на какво ли не. Например да забия ножа в окото на Самоукия. А после всички тук ще ме повалят с ритници, ще ме тъпчат, ще ми изкъртят зъбите с обущата си. Ала не това ме възпира: между вкус на кръв и вкус на сирене разлика няма. Би трябвало обаче да извърша някакво действие, да породя ненужно събитие: излишни ще бъдат викът, нададен от Самоукия, кръвта, която ще рукне по бузата му, и стъписването на хората. И без това предостатъчно неща съществуват.
Всички са се вторачили в мен; двамата представители на младежта са прекъснали сладостния си разговор. Жената е зяпнала като риба. Все пак би трябвало да им е ясно, че съм безобиден.
Надигам се от стола: наоколо всичко се върти. Самоукия е втренчил в мен големите си очи, които няма да избода.
— Тръгвате ли вече? — мълви той.
— Леко съм уморен. Много мило, че ме поканихте. Довиждане.
На ставане забелязвам, че още стискам в ръка десертния нож. Хвърлям го върху чинията, която изтраква. Прекосявам залата всред мълчание. Те спират да се хранят: наблюдават ме, залъците им пресядат. Ако пристъпя към младата жена и кажа „Бау!“, тя положително ще се разнищи. Не си струва труда.
Преди да изляза, все пак обръщам към тях лице, та да могат да го запечатат в паметта си.
— Довиждане, дами и господа.
Не откликват. Отивам си. Сега страните им ще си възвърнат руменеца; те отново ще се разбъбрят.
Не знам къде да се дяна. Вися пред мукавения готвач. Не ми е необходимо да извивам глава, за да разбера, че ме гледат през стъклото: гледат гърба ми с изненада и отвращение; смятали са, че съм като тях, че съм човек, а аз съм ги заблудил. Изневиделица съм загубил човешки облик и те са съзрели някакъв рак, който заднишком се измъква от тъй човешкото помещение. Понастоящем разкритият натрапник се е оттеглил: сборището продължава. Дразня се, че усещам зад гърба си гъмжило от стреснати очи и мисли. Пресичам платното. Отсрещният тротоар се простира покрай плажа и кабинките.
Много хора се разхождат по морския бряг, извръщат към водната шир пролетни, поетични лица — чувстват се празнично, понеже грее слънце. Има жени в светли дрехи, подносили тоалетите си от предишната пролет; те минават, стройни, бели като дълги официални ръкавици; има и снажни юноши, поели към колежа или към търговската гимназия, има окичени с ордени старци. Не се познават, но се споглеждат съучастнически, тъй като времето е хубаво, а те са хора. В дните, когато се обявява война, хората се прегръщат, макар и непознати, а всяка пролет се усмихват един другиму. Свещеник пристъпва бавно, вглъбен в требника си. На моменти вдига глава и одобрително гледа морето: то също е требник, нашепва за бога. Леки багри, леки ухания, пролетни души. „Времето е ясно, морето е зелено, предпочитам сухия студ пред влагата.“ Поети! Ако сграбча някой от тях за ревера, ако му кажа: „Ела ми на помощ“, той ще си помисли: „Откъде се взе този рак?“, ще побегне и само палтото му ще се изхлузи в ръцете ми.