Черна ли? Почувствах как думата се спихва, изпразва се от смисъла си с неимоверна бързина. Черна? Коренът не беше черен, не чернота обгръщаше парчето дърво — беше… нещо различно: черното, както и окръжността, не съществуваше. Гледах корена — повече от черен ли беше, или приблизително черен? Скоро обаче престанах да се питам, тъй като ми се стори, че се намирам сред позната обстановка. Да, и по-рано бях оглеждал със същия смут неназоваеми предмети, и по-рано бях долавял как свойствата им, студени и безжизнени, ми убягват. Тирантите на Адолф онази вечер в „Железничарска среща“. Те не бяха виолетови. Представих си двете неопределени петна върху ризата. Също и камъчето, бележитото камъче, поставило началото на цялата история: то не беше… вече не помнех какво именно се противеше да бъде. Не бях забравил обаче неодушевения му отпор. И ръката на Самоукия; веднъж в библиотеката я поех и стиснах, а сетне изпитах усещането, че не е точно ръка. Напомни ми едър бял глист, но и това не беше. А съмнителната прозрачност на халбата бира в кафене „Мабли“? Съмнителни — ето какви бяха звуците, уханията, вкусовете. Когато бързо пробягват под носа ти, прилични на подплашени зайци, много-много не им обръщаш внимание, можеш да повярваш, че са простички и безметежни, че на света има истинско синьо, истинско червено, истински дъх на бадеми или теменужки. Ала съсредоточиш ли се в тях за миг, чувството на покой и сигурност отстъпва пред дълбок смут: багрите, сладостта, уханията никога не са истински, никога не са просто самите те и единствено самите те. Най-обикновеното, най-неразчленимото свойство има излишък вътре в себе си, спрямо себе си, в своята същност. Чернотата до крака ми сякаш беше не чернота, а по-скоро неясен порив на някого да си я представи, без никога да е виждал нещо подобно — от незнание къде да спре той бе изградил във въображението си някакво противоречиво битие отвъд цветовете. То приличаше на цвят, но и на… на натъртеност, на секреция, на слуз, и още на мирис, преливаше в мирис на мокра пръст и влажна, топла дървесина, в черен лъх, разстлан като безир по витораслия ствол, в сладнина на сдъвкана беловина. Аз не само виждах чернотата — взорът е отвлечена измислица, избистрено и опростено понятие, човешко понятие. Това черно тук, аморфно и вяло присъствие, далеч надхвърляше рамките на зрението, осезанието и вкуса. Обхватността обаче прерастваше в безначалие и в края на краищата се свеждаше до нищо поради своето излишество.
Мигът беше изключителен. Стоях неподвижен и вледенен, потънал в ужасяващ захлас. Ала именно в разгара на захласа възникваше нещо ново; разбирах Погнусата, владеех я. Честно казано, не изразявах с думи откритията си. Мисля обаче, че сега ще ми е лесно да им придам словесна форма. Основното е случайността. Мисълта ми е, че по определение съществуването не е необходимост. Да съществуваш, означава просто да бъдеш тук; съществуването се проявява, може да се установи, но не и да се дедуцира. Струва ми се, че някои хора са го разбрали. Ала те са се опитали да оборят случайността, като са измислили едно необходимо самообуславящо се битие. Никакво необходимо битие обаче не е в състояние да обясни съществуването: случайността не е измама, привидност, която може да се разсее; тя е абсолют и следователно съвършена необоснованост. Всичко е произволно — градината, поселището, аз самият. Проумееш ли го, започва да ти се гади и всичко да блуждае както онзи ден в „Железничарска среща“: това е Погнусата; това именно Мръсниците от Зелено бърдо и всички останали се мъчат да потулят зад представата за право. Каква жалка лъжа: с право никой не разполага; подобно на другите хора, и те са напълно произволни, така че не смогват да не се чувстват излишни. А и дълбоко в тях се таи излишество и те са аморфни, неопределени, унили.