— А съвършените мигове? Каква роля изпълняват в случая?
— Те са следствие. Първо се явяват предзнаменования. После преимущественото положение бавно и величествено се налага в човешкия живот и тогава възниква въпросът дали да се стремиш да го претвориш в съвършен миг.
— Да — казвам, — разбрах. При всяко от преимуществените положения трябва да се извършат определени действия, да се заемат определени пози, да се изрекат определени думи, докато други действия и думи са строго запретени. Прав ли съм?
— Да, в известен смисъл…
— Тоест, положението е суровина и е нужно да се преработи.
— Точно така — потвърждава тя. — Първо е необходимо да се озовеш при изключителни обстоятелства, а после съзнателно да внесеш в тях ред. Ако условията бъдат изпълнени, тогава мигът ще е съвършен.
— Значи става дума за нещо като творение на изкуството.
— И друг път си ми го казвал — отвръща тя сприхаво. — Не: това беше… беше дълг… Трябваше да се преобразят преимуществените положения в съвършени мигове. Въпросът се свеждаше до някаква нравственост. Да, колкото и смешно да ти звучи — нравственост.
Изобщо не ми е до смях.
— Слушай — изричам поривисто, — и аз ще си призная вината. Никога не съм те разбирал добре, никога не съм се опитвал искрено да ти помогна. Ако бях наясно…
— Хиляди благодарности — отговори тя насмешливо. — Надявам се, че не очакваш признателност за закъснялото си разкаяние. Впрочем не ти се сърдя; не съм ти обяснявала подробно, имах някакви спирачки, не можех да говоря по въпроса с никого, дори с теб, най-вече с теб. В тези мигове все нещо издишаше. И тогава просто ми причерняваше. А имах чувството, че върша каквото е по силите ми.
— Но какво трябваше да се прави? Какви действия да се предприемат?
— Ама че си глупчо, примери няма, всичко зависи от обстоятелствата.
— Все пак ми обясни какво се опитваше да постигнеш.
— Не, не ми се приказва. Но ако те интересува, ще ти разправя една история, която дълбоко ме потресе в ученическа възраст. Имало някакъв крал, който загубил битка и попаднал в плен. Стоял си в едно кътче на вражеския стан и видял как водят сина му и дъщеря му, оковани във вериги. Не се разридал, думица не проронил. После съгледал един от слугите си, също окован. Тогава застенал и взел да си скубе косите. Можеш и сам да си измислиш подобни примери. Разбираш ли, има случаи, при които не бива да се окайваш, в противен случай си нищожество. Но ако изпуснеш на крака си цепеница, можеш да правиш каквото си щеш, да хленчиш, да хлипаш, да подскачаш на здравия си крак. Глупаво би било да се държиш стоически винаги — тогава се изтощаваш нахалост.
Тя се усмихва.
— А в други случаи трябваше да бъдеш нещо повече от стоик. Естествено, не си спомняш кога за пръв път те целунах?
— Напротив, много добре си спомням — отвръщам тържествуващо. — Беше в парка Кю, край Темза.
— Не знаеш обаче, че седях върху стрък коприва, роклята ми се беше запретнала, бедрата ми бяха целите нажилени и при най-малкото движение се образуваха нови плюски. Е, тогава стоицизмът нямаше да е достатъчен. Ти изобщо не ме вълнуваше, нямах особено желание да те целуна, но ласката, която щях да ти даря, имаше далеч по-голямо значение, тя бе обвързване, единение. Разбираш ли, болката се натрапваше, но не ми беше позволено да мисля за бедрата си в подобен миг. Малко беше да не показвам страданието си — трябваше да не страдам.
Тя ме поглежда гордо, не можейки да се начуди на постижението си:
— Двадесет минути продължи твоята настойчивост да си изпросиш целувката, която аз и бездруго бях решила да ти дам, но се дърпах — нали трябваше да се спазят условностите, — и за това време успях да постигна пълно обезболяване. А само аз си знам колко е чувствителна кожата ми: не усетих нищо, докато не станахме.
Всичко съвпада. Няма приключения — няма съвършени мигове… ние сме изгубили едни и същи илюзии, следвали сме едни и същи пътища. Отгатвам останалото, дори мога да й взема думите от устата и сам да довърша:
— И тогава си осъзнала, че винаги има или разридани женици, или някой риж човечец, или нещо друго, което проваля твоите усилия?
— Да, естествено — казва тя вяло.
— Не е ли там работата?
— О, знаеш ли, навярно времето щях да се примиря с несъобразителностите на рижия човечец. В края на краищата чисто благородство бе от моя страна да се вълнувам как другите изпълняват ролите си… Не, по-скоро…
— По-скоро изобщо няма преимуществени положения?
— Именно. Вярвах, че омразата, любовта или смъртта ни поразяват като небесен огън. Вярвах, че можеш да бъдеш озарен от омраза или от смърт. Каква заблуда! Да, действително смятах, че съществува „Омраза“, че тя някак осенява хората и ги възвисява. А истината е, че всичко си е в мен — мразя аз, любя аз. И това мое „аз“ е все едно и също, някакво тесто, което се точи ли, точи… нещата са досущ подобни помежду си и дори се изумявам как на хората им е хрумнало да им измислят имена, да ги разграничават.