Разсъждава като мен. Струва ми се, че никога не сме се разделяли.
— Чуй ме добре — казвам й, — навеждаш ме на една мисъл и тя ми допада много повече от твоята представа за мен в ролята на километричен камък, която благородно си ми отредила — напоследък и двамата сме се променили по подобен начин. Далеч по-приятно ми е, отколкото да наблюдавам как все повече се отдалечаваш и завинаги да съм обречен да бележа отправната ти точка. Бях дошъл да ти разкажа всичко онова, което разказа ти, макар и с други думи. Срещаме се на излаза. Не мога да ти опиша колко се радвам.
— Нима? — казва тя кротко, но с упорит израз. — Е, все пак бих предпочела да не си се променял; по-удобно беше иначе. За разлика от теб аз не съм особено доволна, че друг си е мислил същото като мен. Впрочем сигурно се лъжеш.
Разправям й за своите преживелици, говоря й за съществуването — може би твърде надълго и нашироко. Тя слуша добросъвестно, с ококорени очи и вдигнати вежди.
Когато привършвам, на лицето й се изписва облекчение.
— Е, ама при теб е съвсем различно. Криво ти е, че нещата ти не се подреждат като букет цветя, и то без да си мръднеш пръста. А аз никога не съм искала толкова много: желанието ми беше да действам. Помниш ли играта на приключения — ти си представяше, че ти се случват приключения, а аз — че ги предизвиквам. Заявявах, че съм човек на действието. А сега смятам, че никой не може да бъде човек на действието.
Вероятно не изглеждам убеден, тъй като тя се оживява и още по-разпалено продължава:
— А има още сума работи, за които не ти споменах, понеже много време щеше да отнеме. В мига на действието например трябваше да си река, че стореното от мен ще има последици… съдбоносни последици. Не мога ясно да се изразя.
— Излишно е — отвръщам с всезнаещ вид, — и на мен ми е хрумвало същото.
Тя ме гледа подозрително.
— Ще изкараш, че всичко си мислил досущ като мен: много ми е чудно.
Няма начин да я убедя, само още повече ще я раздразня. Млъквам. Иска ми се да я прегърна. Изведнъж тя ме поглежда тревожно.
— Е, щом си разсъждавал за всичко това, какво може да се направи?
Свеждам глава.
— Дали… дали надживявам себе си? — натъртено повтаря тя думите си отпреди малко.
Какво да й кажа? Нима са ми известни някакви основания да се живее? Не изпитвам нейното отчаяние, понеже не съм очаквал кой знае какво. По-скоро се чувствам… изненадан пред този живот, който ми е дарен — дарен за нищо. Седя с все тъй склонена глава, не ми се ще да видя лицето на Ани в този миг.
— Пътувам — продължава тя унило, — връщам се от Швеция. Останах една седмица в Берлин. Мъжът, който ме издържа…
Да я прегърна… Защо ли? Нищо не мога да сторя за нея. Тя е сама като мен.
С малко по-ведър глас Ани добавя:
— Какво си мърмориш под носа…
Вдигам очи. Тя ме гледа с нежност.
— Няма значение. Просто се бях замислил.
— Ама че си загадъчен! Е, или говори, или мълчи, но избери едно от двете.
Разправям й за „Железничарска среща“, за плочата със стария рагтайм, за странното щастие, което тя ми носи.
— Питам се дали в тази насока не може нещо да се намери, или поне да се потърси…
Тя не отвръща, май не е особено заинтересувана от думите ми.
Подир малко все пак се обажда, но не знам дали продължава собствената си мисъл, или откликва на казаното от мен.
— Картините, статуите, неизползваеми: красиви са, но пред мен. Музиката…
— Театърът обаче…
— Какво театърът? Да нямаш намерение да подложиш на оглед всички изкуства?
— Навремето твърдеше, че искаш да бъдеш театрална актриса, понеже на сцената можело да се постигнат съвършени мигове!
— И ги постигнах, само че за другите. Стоях сред прахоляк, на течение, под ярки светлини, между мукавени плоскости. Партньор обикновено ми беше Торндайк. Мисля, че си го гледал в Ковънт Гардън. Все ме беше страх да не му се изхиля в лицето.
— А никога ли не си била завладявана от ролята си?
— До известна степен, на моменти, и то не особено силно. Основното за всички ни беше тъмният трап току пред нас, на чието дъно имаше невидими хора; на тях, естествено, ние представяхме съвършен миг. Само че и те не бяха в него — той само се осъществяваше пред тях. Нито пък ние, актьорите, го изживявахме. В края на краищата той не беше никъде, макар всички да мислеха за него. Затова, моето момче — изрича тя провлачено и някак махленски, — пратих всичко на кино.