— Аз пък се опитах да напиша книга…
Тя ме прекъсва.
— Живея в миналото. Премислям случките и ги нагаждам. От разстояние не изглеждат зле, почти сполучвам да си хвърлям прах в очите. Цялата история на нашата любов е доста красива. Като я пипна тук-там, се получава поредица от съвършени мигове. Тогава затварям очи и се мъча да си представя, че още я изживявам. Разполагам и с други действащи лица. Трябва да умееш да се съсредоточаваш. Знаеш ли какво прочетох? „Духовни упражнения“ от Лойола. Беше ми от голяма полза. Има си похват първо да разположиш декорите, а после да вкараш персонажите. Успяваш да виждаш — добавя тя като заклинание.
— Е, това изобщо не би ме задоволило — заявявам.
— Да не мислиш, че мен ме задоволява?
За кратко се умълчаваме. Свечерява се; едва различавам бледото петно на лицето й. Черната дреха се слива с нахлулия в стаята мрак. Машинално поемам чашата, в която има малко чай, и я поднасям към устните си. Чаят е студен. Пуши ми се, но не смея да запаля. Изпитвам мъчително чувство, че вече нямаме какво да си кажем. До вчера исках да й задам тъй много въпроси: къде е била, какво е правила, с кого се е запознала. Интересувах се обаче само дотолкова, доколкото Ани се е отдавала от все сърце. Сега от любопитството ми няма и помен — всички прекосени от нея страни и градове, всички ухажвали я мъже, които тя може би е обичала, всичко това сякаш не се е отнасяло до нея и всъщност й е било безразлично: слънчевите проблясъци по повърхността на мрачно и студено море. Ани е пред мен, не сме се виждали от четири години и вече нямаме какво да си кажем.
— А сега — изрича внезапно Ани — трябва да си тръгваш. Чакам някого.
— Твоя…
— Не, един германец — художник.
Разсмива се. Смехът прозвучава страшно в тъмната стая.
— Той поне не е като нас — още не. Действа човекът, изразходва се.
Ставам с неохота.
— Кога ще се срещнем пак?
— Не знам, утре вечер заминавам за Лондон.
— От Диеп ли?
— Да, а после вероятно ще отида в Египет. Може да се отбия в Париж идущата зима. Ще ти пиша.
— Утре съм свободен през целия ден — промълвявам плахо.
— Да, но аз пък имам много работа — отвръща тя сухо. — Не, няма начин да се видим. Ще ти пиша от Египет. Само ми дай адреса си.
— Добре.
В сумрака надрасквам адреса на късче от някакъв стар плик. Като напусна Бувил, ще трябва да заръчам в хотел „Прентания“ да ми препращат пощата. Дълбоко в себе си съзнавам, че тя няма да пише. Нищо чудно да я видя отново чак след десет години. Нищо чудно да я виждам за последен път. Не съм просто сломен от раздялата: ужасно се боя да се върна в самотата си.
Тя става; пред вратата ме целува леко по устните.
— Колкото да си припомня — заявява с усмивка. — Трябва да подмладя спомените си заради „духовните упражнения“.
Прихващам я над лакътя и я привличам към себе си. Тя не се съпротивлява, но поклаща отрицателно глава.
— Не. Тия неща вече не ме вълнуват. Не може да се започне отново… Пък и за целта първият срещнат с що-годе прилична външност не пада по-долу от теб.
— Тогава какво ще правиш?
— Нали ти казах, ще отида в Англия.
— Не, имам предвид…
— Ами нищо!
Не съм я пуснал. Тихо изричам:
— Значи трябва да те загубя тъкмо сега, когато те намерих?
Ясно съзирам лицето й. То изведнъж пребелява и посърва. Образ на старица, от ужасен по-ужасен; този път съм сигурен, че не го е призовавала: той се е явил без нейно знание, дори навярно против волята й.
Освобождава ръцете си. Отваря вратата. Коридорът е залят от светлина.
Ани се разсмива.
— Горкичкият! Нямаш късмет. Веднъж да изиграеш добре ролята си, а никаква признателност не получаваш. Хайде, върви си.
Чувам как вратата се затваря зад мен.
Неделя
Тази сутрин проверих в разписанието на железопътните линии: ако не ме е излъгала, ще замине за Диеп с влака в пет и тридесет и осем. А може би приятелят й ще я закара с автомобил? Цяла сутрин се шлях из улиците на Менилмонтан, а следобед по кейовете. Няколко крачки, няколко стени ме деляха от нея. В пет и тридесет и осем вчерашният ни разговор щеше да се превърне в спомен. Закръглената жена, чиито устни бяха докоснали моите, щеше да потъне в миналото, при слабичкото момиче от Мекнес и Лондон. Ала нищо още не бе отминало, след като тя продължаваше да е тук, след като още бе възможно да я видя, да я убедя, да я отведа със себе си завинаги. Още не се чувствах сам.
Помъчих се да отклоня мисълта си от Ани. Непрекъснато си представях тялото и лицето й, така че бях изпаднал в крайна напрегнатост: ръцете ми трепереха и ме полазваха студени тръпки. Заразлиствах томчетата по сергиите на антикварните книжари, като се спирах предимно на разни непристойни издания, понеже те повече поглъщат вниманието.