Мадлен се разсмива. Завърта манивелата и песента зазвучава отново. Ала вече не мисля за себе си. Мисля за онзи човек там далече, който е съчинил мелодията през един юлски ден в напечената си стая. Опитвам се да мисля за него чрез мелодията, чрез ярките тръпчиви звуци на саксофона. Сътворил е това. Обременен е бил от грижи, не всичко му е вървяло по вода, трябвало е да изплаща сметки, положително е имало и някоя жена, която не го е възприемала тъй, както на него му се е искало; а страхотната гореща вълна е преобразявала хората в локви разтекла се лой. Тук няма нищо особено прекрасно или велико. Ала когато слушам песента и си представям, че тъкмо този човек я е създал, намирам страданието и потта му… вълнуващи. Имал е късмет. Впрочем надали го е осъзнавал. Навярно си е рекъл: „С малко късмет от парчето ще изкарам петдесет долара.“ Ето на, за първи път от години човек ми се струва вълнуващ. Ще ми се да узная нещичко за него. Би ми било интересно да разбера какви са били неприятностите му, дали е имал жена, или е живял сам. Не от човеколюбие, тъкмо напротив. А защото е сътворил това. Нямам желание да се запознаем — впрочем нищо чудно да е покойник. Просто ми се иска да разполагам с повече подробности, за да мога от време на време да мисля за него, докато слушам плочата. Нищо че той самият едва ли ще се трогне, ако научи, че в седмия по големина френски град, в квартала край гарата има някой, който мисли за него. Аз обаче бих се радвал да съм на мястото му, завиждам. Трябва да тръгвам. Надигам се, но за миг се поколебавам, прищява ми се да чуя гласа на негърката. За последен път.
Тя запява. Ето двама души, които са спасени: дебелият мъж и негърката. Спасени. А не е изключено докрай да са се смятали погубени, удавени в съществуването. Ала за мен никой не би могъл да мисли така, както аз мисля за тях, с тъй силна нежност. Никой, даже не и Ани. За мен те са донякъде като мъртъвци, като герои от роман; пречистили са се от греха на съществуването. Не напълно, разбира се, но доколкото е по силата на човека. Тази представа дълбоко ме разтърсва, тъй като вече нямах никаква надежда. Усещам как нещо плахо ме облъхва и не смея да мръдна, защото се боя да не отлети. За мен то е отдавна забравено: своего рода радост.
Негърката пее. Значи можеш да оправдаеш съществуването си? Поне мъничко? Обзема ме невъобразим смут. Не че разчитам на кой знае какво. Ала приличам на вкочанен от студ човек, който дълго е пътувал сред преспи и изведнъж е влязъл в топла стая. Предполагам, че ще се закове до вратата, все още премръзнал, а бавни тръпки ще пролазват по тялото му.
Дали не бих могъл да опитам… Естествено, не в музиката… но има разни области… Би било добре да пробвам с книга: само това умея да върша. Ала не исторически труд, там се разглежда вече съществувалото, а никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго. Грешката ми бе, че се стремях да възкреся Ролбон. Различен вид книга. Не знам точно какъв, но отвъд печатните думи, отвъд страниците е необходимо да се долавя нещо, което да не съществува, което да е над съществуването. Например събитие, каквото е немислимо да се случи, приключение. То би трябвало да е прекрасно, твърдо като стомана и да засрамва хората от съществуването им.
Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно. Книга. Разбира се, отначало работата ще е досадна и уморителна и няма да ми попречи да съществувам, нито да усещам, че съществувам. Но ще дойде време, когато книгата ще е написана, ще съм я загърбил, и вярвам, че тогава мъничко светлина ще озари миналото ми. И чрез нея навярно ще успея да си припомня своя живот без отвращение. А при мисълта за сегашния час, тягостния час, в който сгърбен очаквам мига да се кача във влака, някой ден може би сърцето ми ще затупти по-силно и ще си река: „В този ден, в този час започна всичко.“ И ще съумея — за миналото, само за миналото — да приема себе си.
Свечерява се. На първия етаж от хотел „Прентания“ грейват два прозореца. Откъм строежа на новата гара остро дъхти на влажно дърво — утре в Бувил ще вали.