Тя плесна с ръце, обърна му гръб и се отдалечи. Майрън остана неподвижен за секунда. Страхотно. Точно от това се нуждаеше.
Подиш наду свирката достатъчно силно, за да повреди някой от вътрешните си органи. Играчите се заковаха на място.
— Стреляйте няколко пъти. После десет минути почивка — каза тя. — И накрая сериозна игра.
Състезателките се понесоха напред. Бренда изтича към Майрън.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Трябва да се преоблека — отговори той.
Бренда потисна смеха си.
— Какво? — попита Майрън.
— В съблекалнята има само жълти шорти от ликра — отговори Бренда.
Майрън поклати глава.
— Тогава някой трябва да я предупреди.
— Кого?
— Треньорката ти. Ако сложа тесни жълти шорти, никой няма да може да се съсредоточи върху баскетбола.
Бренда се засмя.
— Ще се опитам да се държа професионално — обеща тя. — Но ако ми отнемеш топката, може да реша да те ощипя по задника.
— Не съм играчка, предназначена за забавленията ти — възмути се Майрън.
— Лошо — ухили се Бренда и го последва към съблекалнята. — Онзи адвокат, който е писал на баща ми — каза тя. — Томас Кинкейд.
— Да?
— Спомних си къде съм чувала името му преди. Първата ми стипендия. Бях на дванайсет години. Той се занимаваше със стипендията ми.
— Какво искаш да кажеш с това „занимаваше се“?
— Подписваше чековете ми.
Майрън се закова на място.
— Получавала си чекове?
— Да. Стипендията покриваше всичко. Образование, квартира, учебници. Записвах разноските, а Кинкейд подписваше чековете.
— Как се казваше стипендията?
— Не помня. „Достъпно образование“ или нещо подобно.
— И колко дълго отговаряше за нея Кинкейд?
— През всичките ми години в гимназията. После получих стипендия в колежа за спортисти, така че баскетболът плати всичко.
— Ами медицинският факултет?
— Получих друга стипендия.
— При същите условия?
— Това е друга стипендия, ако това имаш предвид.
— Същите неща ли плаща? Образование, квартира и всичко останало?
— Да.
— Пак ли е ръководена от адвокат?
Бренда кимна.
— Помниш ли името му?
— Да — отговори тя. — Рик Питърсън. Работи в Роузланд.
Майрън се замисли. Нещо изщрака в главата му.
— Какво? — попита Бренда.
— Направи ми една услуга — помоли я той. — Трябва да звънна един-два телефона. Можеш ли да се извиниш на треньорката заради мен?
Бренда сви рамене.
— Ще опитам — обеща тя.
След секунда го остави сам. Съблекалнята беше огромна. За екипировката отговаряше някакъв осемдесетгодишен старец, който попита Майрън за размерите му. Две минути по-късно старецът се върна и подаде на Майрън купчина дрехи. Лилава фланелка, черни чорапи със сини райета, бял бандаж, зелени маратонки и, разбира се, жълти шорти от ликра.
Майрън се намръщи.
— Струва ми се, че си пропуснал един цвят — каза той.
Старецът се ухили.
— Мога да ти дам червен спортен сутиен, ако искаш — предложи той.
Майрън се замисли за момент, но реши да откаже.
Нахлузи чорапите и фланелката. Обуването на шортите напомняше за обличането на неопрен. Всичко прилепваше по тялото. Всъщност усещането не беше неприятно. Майрън грабна мобифона си и забърза към стаята на помощника. На път към нея мина покрай високо огледало. Спря поглед върху отражението си и реши, че прилича на кутия пастели, оставени прекалено дълго на слънце. После се отпусна на пейката и набра номера на офиса. Есперанца вдигна телефона.
— Спортно представителство МБ — каза тя.
— Къде е Синди? — попита Майрън.
— На обед.
Образът на Годзила, поглъщаща жителите на Токио, проблесна пред очите на Майрън.
— И не обича да я наричат само Синди — добави Есперанца. — А Голямата Синди.
— Прости липсата ми на чувствителност — каза Майрън. — Пред теб ли е списъкът с телефонните разговори на Хорас Слотър?
— Да.
— Да виждаш обаждания до един адвокат на име Рик Питърсън?
Паузата беше съвсем кратка.
— Страхотен детектив си — отвърна Есперанца. — Има пет обаждания.
Колелцата в главата на Майрън се завъртяха. Това никога не беше добър знак.