— Някакви други съобщения?
— Две обаждания от вещицата.
— Моля те, не я наричай така — каза Майрън.
Всъщност „вещица“ звучеше по-меко от обичайното определение на Есперанца за Джесика, което беше „кучка“. Напоследък Майрън се надяваше, че между тях двете се е получила известна търпимост — Джесика бе поканила Есперанца на обед, но сега осъзна, че нищо по-дребно от ядрен взрив нямаше да затопли отношенията им. Някои смятаха, че става дума за ревност. Не беше така. Преди пет години Джесика бе наранила Майрън. Есперанца бе станала свидетел на това. Беше наблюдавала отблизо съсипания Майрън.
Някои хора не забравят омразата си към някого. Есперанца я прегръщаше и привързваше около себе си, вероятно използвайки цимент и лепила, за да я запази завинаги.
— Защо въобще звъни тук? — попита Есперанца. — Не знае ли номера на мобифона ти?
— Използва го само за спешни случаи.
Есперанца издаде звук, сякаш се давеше с лъжица супа.
— Вие двамата имате такива зрели отношения — презрително рече тя.
— Може ли да получа съобщението все пак? — запита Майрън.
— Иска да й се обадиш. В хотел „Бевърли Уилшър“. Стая шестстотин и осемнадесета. Сигурно е в апартамента за кучки.
Толкова за затоплените отношения. Есперанца му прочете номера на хотела и Майрън го записа.
— Нещо друго? — запита той.
— Майка ти се обади. Не забравяй, че те чакат довечера. Баща ти ще прави скара. Ще присъстват купчина лели и чичовци.
— Добре, благодаря. Ще се видим следобед.
— Нямам търпение — отвърна Есперанца и затвори телефона.
Майрън се облегна назад. Джесика бе звъняла два пъти. Хм.
Помощникът му хвърли наколенка. Майрън я привърза около крака си и я затегна. После се зачуди дали веднага да се обади на Джесика и реши, че има достатъчно време. Облегнат назад върху дунапренената възглавница, той набра номера на „Бевърли Уилшър“ и поиска да го свържат със стаята на Джесика. Тя вдигна веднага, сякаш бе чакала с ръка на слушалката.
— Ало? — чу се гласът на Джесика.
— Здрасти, красавице — поздрави очарователният Майрън. — Какво правиш?
— Току-що разпръснах десетина твои снимки на пода — отговори тя. — Канех се да се съблека, да намажа цялото си тяло с някакво масло и да започна да се вия над тях.
Майрън погледна към помощника.
— Може ли да получа пакетче с лед? — попита той.
Помощникът го изгледа озадачено. Джесика се засмя.
— Да се виеш — повтори Майрън. — Хубаво дума.
— Аз писател — отвърна Джесика.
— Е, как е левият бряг? — попита Майрън.
Левият бряг. Модерен жаргон.
— Слънчево — отговори Джесика. — Тук има прекалено много слънце.
— Тогава си ела у дома.
Кратка пауза. После Джесика каза:
— Имам добри новини.
— Така ли?
— Помниш ли онази продуцентска компания, която направи „Контролната зала“?
— Разбира се.
— Искат да продуцирам и да напиша сценария по новата книга. Не е ли страхотно?
Майрън не отговори. Около гърдите му се стегна стоманена лента.
— Ще бъде прекрасно — продължи тя, насилвайки се да внесе малко оживление в предпазливия си тон. — Ще си идвам у дома през уикендите. Или пък понякога ти можеш да долиташ дотук. Ще си набереш малко клиенти и от Западното крайбрежие. Ще бъде чудесно.
Тишина. Помощникът напусна стаята. Майрън се страхуваше да заговори. Секундите отлитаха бавно.
— Не се дръж така — помоли го Джесика. — Знам, че не си доволен от това. Но няма нищо лошо. Ще ми липсваш страхотно, знаеш го, но в Холивуд винаги развалят книгите ми. Тази възможност е прекалено голяма, за да я пропусна.
Майрън отвори уста, затвори я и опита отново.
— Моля те, ела си у дома.
— Майрън…
Той затвори очи.
— Не го прави.
— Не правя нищо — отвърна Джесика.
— Бягаш, Джес. Винаги правиш така.
Тишина.
— Това не е справедливо — каза тя най-после.
— Майната му на справедливото. Обичам те.
— Аз също те обичам.
— Тогава се прибери у дома — повтори той.
Беше стиснал телефона силно. Имаше чувството, че всеки момент ще го счупи. Мускулите му се напрегнаха. Някъде в далечината треньорката Подиш наду проклетата си свирка.
— Все още ми нямаш доверие — меко каза Джесика. — Все още се страхуваш.