— Ти не си даде много труд да разсееш страховете ми, нали? — каза Майрън и сам се изненада от остротата в гласа си.
Старите спомени го прободоха с нова сила. Дъг. Някакъв тип на име Дъг. Преди пет години. Или пък беше Дъги? Майрън беше готов да се обзаложи, че беше така. Сигурен беше, че приятелите му го наричаха Дъги. Ей, Дъги, искаш ли да се позабавляваме, човече? Вероятно нея я наричаха Джеси. Дъги и Джеси. Преди пет години. Майрън ги срещна случайно и сърцето му беше разбито, сякаш бе направено от прах.
— Не мога да променя миналото — каза Джесика.
— Знам.
— Тогава какво искаш от мен?
— Искам да се прибереш. Искам да сме заедно.
Ново мълчание. Треньорката Подиш извика името му. Майрън усещаше някакво вибриране в гърдите си, сякаш някой бе забил вилица там и я въртеше усилено.
— Правиш грешка — обади се Джесика. — Знам, че преди имах известни проблеми със сериозните връзки…
— Известни проблеми?
— Но сега не е така. Не бягам. Натягаш отношенията ни.
— Може и така да е — съгласи се Майрън и затвори очи.
Беше му трудно да диша. Трябваше да затвори телефона. Трябваше да е по-твърд, да има малко повече гордост, да спре да си къса сърцето.
— Просто се прибери — повтори той. — Моля те.
Усещаше разстоянието. Делеше ги цял континент.
— Хайде и двамата дълбоко да си поемем дъх — предложи Джесика. — Може би този разговор въобще не е подходящ за телефона.
Още тишина.
— Слушай, имам среща — каза Джесика. — Да поговорим по-късно. Става ли?
После затвори. Майрън усети тежестта на телефона. Беше останал сам. Изправи се. Краката му трепереха.
Бренда го чакаше до вратата. Около врата й беше наметната кърпа. Лицето й блестеше от пот. Тя го погледна внимателно и попита:
— Какво е станало?
— Нищо.
Бренда не отмести очи от него. Не му повярва, но не искаше да го притиска.
— Хубав тоалет — каза тя.
Майрън огледа екипа си.
— Щях да сложа и червен спортен сутиен — каза той. — Подчертава финеса на тоалета.
— Уха — ухили се Бренда.
Майрън успя да се усмихне.
— Да вървим — каза той.
Тръгнаха надолу по коридора.
— Майрън?
— Да?
— Прекалено много говорим за мен — каза Бренда, като продължи напред, без да го погледне. — Никой от двама ни няма да умре, ако понякога си разменяме ролите. Може дори да е за добро.
Майрън кимна, но не отговори. Но колкото и да му се искаше да е като Клинт Истууд или Джон Уейн, Майрън не беше от мълчаливите типове, от онези мъжествени грубияни, които пазеха проблемите само за себе си. Доверяваше се на Уин и Есперанца, и то доста често. Но никой от двамата не му помагаше, когато станеше дума за Джесика. Есперанца я мразеше толкова много, че никога не можеше да говори обективно за нея. А в случая с Уин, е, той просто не беше подходящият човек, с когото да обсъждаш сърдечни въпроси. Възгледите му на тази тема можеха консервативно да бъдат наречени „страшни“.
Когато стигнаха до игрището, Майрън се закова на място. Бренда го изгледа учудено. В края на залата стояха двама мъже. Овехтели кафяви костюми, напълно лишени от стил или моден вид. Изморени лица, къси коси, големи шкембета. Не оставяха никакво място за съмнение.
Ченгета.
Някой посочи към Майрън и Бренда. Двамата мъже се повлякоха към тях с въздишка. Бренда изглеждаше объркана. Майрън застана по-близо до нея. Двамата мъже спряха точно пред тях.
— Вие ли сте Бренда Слотър? — попита единият.
— Да.
— Аз съм детектив Дейвид Пепе от полицейски участък Мауа. А това е детектив Майк Рински. Бихме искали да дойдете с нас, моля.
Глава петнадесета
Майрън пристъпи напред.
— За какво става дума?
Двете ченгета го погледнаха с безизразни лица.
— Вие кой сте? — попита едното.
— Майрън Болитар.
Ченгетата примигнаха.
— И Майрън Болитар е?
— Адвокатът на госпожица Слотър — отговори Майрън.
Едното ченге хвърли поглед към другото.
— Ето на това му казвам аз бързо — подметна то.
Второто ченге:
— Чудя се защо ли вече се е обадила на адвоката си.
— Странно, а?
— И аз бих казал така.
Той огледа шарения Майрън от горе до долу и се захили.
— Не се обличате като адвокат, господин Болитар.