Той взе мобифона си. Часовникът до леглото му показваше 12:00 както през последните три години. Майрън погледна ръчния си часовник. Почти седем сутринта.
— Ало?
— Къде си?
Бяха му нужни една-две секунди, за да разпознае гласа. Обаждаше се полицай Франсин Нигли, старата му приятелка от училище.
— У дома — отговори Майрън.
— Помниш ли онзи страх по време на Хелоуин? — попита тя.
— Да.
— Бъди на това място след половин час.
— Взе ли досието? — попита Майрън.
Щрак.
Майрън затвори. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Страхотно. Сега какво?
Отново дочу приглушените гласове. Идваха от кухнята. Годините, прекарани тук долу, бяха развили способността му да определя от коя стая в къщата идва даден звук. Оприличаваше се на смел индианец от старите уестърни, който залепя ухо до земята, за да разбере откъде идват враговете.
Майрън спусна крака от леглото. Разтърка лице и наметна кадифения си халат, купен през 1978 година. Изми зъбите си, среса се набързо и се отправи към кухнята.
Бренда и майка му пиеха кафе. Нескафе. Отвратително слабо. Майка му не ценеше хубавото кафе. Великолепният аромат на пресни кифлички подразни стомаха му. На масата беше поставена огромна купа с кифлички заедно с няколко вестника. Типичната неделна сутрин в дома на семейство Болитар.
— Добро утро — поздрави Майрън.
— Добро утро.
— Искаш ли чаша кафе?
— Не, благодаря.
Знаеше, че в Ливингстън има ново кафене „Старбъкс“, и беше решил да се отбие там на път за срещата с Франсин.
Майрън погледна към Бренда. Тя спокойно отвърна на погледа му. В очите й не се четеше притеснение. Майрън се зарадва.
— Добро утро — повтори той, обръщайки се към нея.
Гениалните реплики бяха силата на Майрън.
Бренда кимна и отвърна на поздрава му.
— Има кифлички — съобщи майка му, в случай че и очите и обонянието му бяха повредени. — Баща ти ги купи тази сутрин. От сладкарницата на авеню „Нортфийлд“. Помниш ли я? До пицария „Двете гондоли“?
Майрън кимна. Баща му купуваше оттам закуската в продължение на трийсет години, но въпреки това майка му се чувстваше задължена да дава подробни обяснения всеки път. Майрън седна на масата.
Майка му скръсти ръце.
— Бренда ми разказа за затруднението си — каза тя.
Гласът й звучеше по-различно сега. По-адвокатски, а не майчински. Тя побутна вестника към Майрън. Убийството на Хорас Слотър бе на първа страница, на мястото, запазено обикновено за някоя тийнейджърка, изхвърлила новороденото си бебе в боклука.
— Самата аз бих станала неин адвокат — продължи майка му, — но като се има предвид твоето участие, това ще изглежда като сблъсък на интереси. Мислех си за леля Клара.
Клара всъщност не беше негова леля, а само стара приятелка на семейството и също като майка му — страхотна адвокатка.
— Добра идея — каза Майрън.
Той взе вестника и прегледа статията набързо. Нищо изненадващо. Споменаваха факта, че Бренда наскоро бе получила съдебно нареждане срещу баща си, обвинявайки го в нападение срещу нея, както и това, че я търсеха да я разпитат, но не бяха успели да я открият. Детектив Морийн Маклафлин беше казала стандартните си думи, че е прекалено рано, за да изключат някого от заподозрените. Точно така. Ченгетата контролираха историята, разкривайки само толкова, колкото да насочат подозренията към Бренда.
Беше публикувана и снимка на Бренда и Хорас. Тя беше облечена в баскетболната си униформа от колежа, а той я беше прегърнал. И двамата се усмихваха, но усмивките им изглеждаха насилени, а не истински. Изречението под снимката обясняваше, че това са бащата и дъщерята в по-щастливи времена. Типична медийна мелодрама.
Майрън обърна на девета страница. Там имаше по-малка снимка на Бренда. По-интересното обаче беше, че имаше и снимка на племенника на Хорас Слотър — Терънс Едуардс, кандидатът за щатския сенат. Пишеше, че снимката е направена по време на скорошната му кампания. Хм. Терънс Едуардс приличаше много на снимката в дома на майка си. С една основна разлика: на тази снимка Терънс стоеше до Артър Брадфорд.
Здрасти.
Майрън показа снимката на Бренда. Тя я разгледа набързо.
— Струва ми се, че напоследък доста често се сблъскваме с Артър Брадфорд — отбеляза Бренда.
— Да.
— Но какво общо може да има Терънс с всичко това? Той беше дете, когато майка ми изчезна.