Майрън сви рамене. После хвърли поглед към часовника на стената. Беше време да се види с Франсин.
— Трябва да свърша една бърза работа — каза той. — Няма да се бавя.
— Работа? — намръщи се майка му. — Каква работа?
— Скоро ще се върна.
Майка му се намръщи още повече и събра вежди.
— Но ти дори не живееш вече тук, Майрън — продължи тя. — А е едва седем сутринта.
Сутринта. Да не би Майрън случайно да си помисли, че е седем вечерта.
— Нищо дори не е отворено в седем сутринта — добави майка му.
Мама Болитар. Любопитна като хората на „Мосад“.
Майрън издържа разпита. Бренда и майка му го гледаха подозрително. Той сви рамене и каза:
— Ще ви разкажа, когато се върна.
После ги напусна, взе душ, облече се за рекордно време и скочи в колата си.
Франсин Нигли бе споменала страха по време на Хелоуин. Майрън реши, че го е използвала като код. Когато бяха в гимназията, той заедно с поне стотина от съучениците му бяха отишли да гледат филма „Хелоуин“. Филмът тъкмо бе излязъл по екраните и доста уплаши хлапетата. На следващия ден Майрън и приятелят му Ерик се облякоха като убиеца от филма — в черно и с маски — и се скриха в горичката зад съблекалнята на момичетата. Не се приближиха до никого, само от време на време се показваха от укритието си. Няколко от момичетата се уплашиха и се разпищяха.
Хей, това беше в гимназията. Да не придиряме много, а?
Майрън паркира форда близо до футболното игрище в Ливингстън. Изкуствена настилка бе заменила тревата още преди десет години. Изкуствена настилка на училищно игрище. Беше ли необходимо? Майрън пое по пътеката през гората. Маратонките му се измокриха от росата. Бързо намери старото място. Недалеч оттам веднъж се бе целувал страстно с Нанси Петино. Никой от двамата не харесваше другия особено, но всичките им приятели бяха по двойки и на тях им бе скучно.
Ах, младежка любов.
Франсин в пълна униформа седеше на същия голям камък, където преди близо двайсет години бяха седели двамата маскирани приятели. Беше с гръб към Майрън. Не си направи труда да се обърне, когато чу стъпките му. Той спря на няколко метра от нея.
— Франсин?
Тя въздъхна дълбоко и каза:
— Какво, по дяволите, става, Майрън?
В гимназиалните им дни Франсин беше мъжкарана, от онзи тип пламенни, дори свирепи състезатели, на които човек не можеше да не завижда. Заемаше се с всичко енергично, с висок, самоуверен глас. В момента обаче седеше свита на камъка, притиснала колене до гърдите си, и се люлееше напред-назад.
— Защо ти не ми кажеш? — попита Майрън.
— Не си играй с мен.
— Не си играя.
— Защо искаше да видиш досието?
— Казах ти. Не съм сигурен, че е било нещастен случай.
— Какво те кара да се чувстваш несигурен?
— Нищо определено. Защо? Какво е станало?
Франсин поклати глава.
— Искам да знам какво става — каза тя. — Цялата история.
— Няма много за разказване.
— Да бе. Вчера си се събудил и си си казал: „Хей, онзи инцидент, дето стана преди двайсет години, обзалагам се, че всъщност не е било инцидент. Затова ще помоля старата си приятелка Франсин да ми донесе досието по случая“. Така ли беше, Майрън?
— Не.
— Тогава започвай да говориш.
Майрън се поколеба за момент.
— Да предположим, че съм прав и смъртта на Елизабет Брадфорд не е била нещастен случай — каза той. — Да предположим, че в досието има нещо, което го доказва. Това ще означава, че полицията е покрила историята, нали?
Франсин сви рамене, без да го погледне.
— Може би.
— И може би искат историята да си остане покрита.
— Може би.
— Тогава те вероятно ще поискат да разберат какво знам. Вероятно дори ще изпратят една моя стара приятелка да ме разпита.
Главата на Франсин подскочи, сякаш някой бе дръпнал кукла на конци.
— Обвиняваш ли ме в нещо, Майрън?
— Не — отговори той. — Но ако работата наистина е била покрита, как да съм сигурен, че мога да ти имам доверие?
Франсин отново обгърна коленете си с ръце.
— Няма нищо покрито — каза тя. — Видях досието. Малко е тъничко, но нищо необичайно. Елизабет Брадфорд просто е паднала. Няма никакви следи от борба.
— Направили ли са аутопсия?
— Да. Паднала е на главата си. Черепът й бил разбит вследствие на удара в земята.