— А проба за отрови?
— Не е правена.
— Защо?
— Защото е умряла от падането, а не от свръхдоза.
— Но пробата щеше да покаже дали преди падането не й е било дадено нещо — каза Майрън.
— Е, и?
— Добре, няма следи от борба, но какво би попречило на някого да я отрови и после да я хвърли от балкона?
Франсин направи гримаса.
— Или пък са я бутнали малките зелени човечета.
— Хей, ако ставаше дума за бедна двойка и жената случайно бе паднала от противопожарната стълба…
— Но не е ставало дума за бедна двойка, Майрън. А за семейство Брадфорд. Питаш дали не са се отнесли по-любезно с тях. Вероятно да. Но дори ако Елизабет Брадфорд е била под влиянието на дрога, това все още не означава, че е имало убийство. Всъщност е точно обратното.
Сега беше ред на Майрън да погледне объркано.
— Защо реши така? — попита той.
— Падането е било от третия етаж. Нисък трети етаж.
— Е, и?
— Убиецът не е можел да се надява, че тя ще умре при падането от тази тераса. По-вероятно е било да си счупи крак или нещо подобно.
Майрън спря. Не се беше замислял за това. Но имаше логика. Да бутнеш някого от третия етаж с надеждата, че той ще се приземи на главата си, беше, меко казано, рисковано. Артър Брадфорд не правеше впечатление на човек, готов да поеме рискове.
Какво означаваше това?
— Може първо да е била ударена по главата — каза Майрън.
Франсин поклати глава отрицателно.
— Аутопсията не показва никакви следи от по-ранен удар. Освен това са огледали и останалата част от къщата. Никъде не е имало кръв. Може и да са я почистили, разбира се, но се съмнявам, че някога ще узнаем това.
— Значи в доклада няма нищо подозрително?
— Нищичко — отговори Франсин.
Майрън вдигна ръце.
— Защо тогава сме тук? Да не би да се опитваме да си припомним изгубената младост?
Франсин го изгледа сериозно.
— Някой е проникнал в дома ми — отговори тя.
— Какво?
— След като прочетох досието. Трябваше да прилича на обир, но си личеше, че е обиск. Грижливо извършен. А малко след това ми се обади Рой Померанц. Помниш ли го?
— Не.
— Старият партньор на Уикнър.
— Да бе — сети се Майрън. — Неприятна мутра.
— Точно така. Сега е шеф на детективите. Вчера ме извика в кабинета си. Никога преди не го е правил. Искаше да знае защо съм ровила в старото досие на Брадфорд.
— И какво му каза?
— Измислих някаква малоумна история за това, че искам да проуча старите полицейски техники.
Майрън се намръщи.
— Померанц повярва ли ти?
— Не. Не повярва — рязко отговори Франсин. — Искаше да ме фрасне в стената и да изстиска истината от мен. Но се страхуваше. Престори се, че въпросите му са само рутинни, но трябваше да видиш лицето му. Имах чувството, че само половин сандвич с яйце го дели от инфаркта. Твърдеше, че се притеснява от последиците на това, което върша, защото е годината на изборите. Кимах често, извиних се и повярвах на историята му колкото и той на моята. Когато шофирах към къщи, забелязах, че имам опашка. Тази сутрин се отървах от нея и сега сме тук.
— Значи са направили дома ти на пух и прах?
— Да. Професионална работа — отговори Франсин, като стана и се приближи до него. — А сега, след като стъпих в купчина змии заради теб, няма ли най-после да ми кажеш защо ме хапят?
Майрън се замисли за възможностите, с които разполагаше, но откри, че не разполага с никакви. Наистина той беше набутал Франсин в тази бъркотия. Тя имаше право да знае.
— Чете ли днешния вестник? — попита той.
— Да.
— Видя ли историята за убийството на Хорас Слотър?
— Да — отговори Франсин и протегна ръка, сякаш за да го накара да замълчи. — В досието видях името Слотър. Но беше жена. Камериерка или нещо такова. Тя намерила трупа.
— Анита Слотър. Съпругата на убития.
Лицето на Франсин леко пребледня.
— О, господи, това никак не ми харесва. Продължавай.
Майрън й разказа цялата история. Когато свърши, Франсин погледна надолу към зелената поляна, където бе играла хокей като дете. После задъвка долната си устна.
— Едно нещо — каза тя. — Не знам дали е важно, или не. Анита Слотър е била нападана преди смъртта на Елизабет Брадфорд.
Майрън отстъпи назад.
— Какво искаш да кажеш с това „нападана“?
— Има го в досието. Уикнър написал, че по свидетелката — Анита Слотър — все още личали следи от някакво по-ранно нападение.