— Защо?
— Ще те попитам отново: ако всичко това е вярно, защо не ме е взела със себе си?
— Бягала е от убийци. Коя майка би искала да изложи детето си на такава опасност?
— И е страдала от толкова силна параноя, че никога не ми се е обадила? Не е поискала да ме види?
— Параноя? — повтори Майрън. — Онези типове подслушват телефона ти. Следят те. Баща ти е мъртъв.
Бренда поклати глава.
— Не разбираш — каза тя.
— Какво?
Очите й се бяха насълзили, но гласът й прозвуча твърдо.
— Можеш да измисляш какви ли не извинения, но не можеш да забравиш факта, че е изоставила детето си. Дори ако е имала основателна причина, дори ако е била тази прекрасна, готова на саможертва майка, направила всичко това, за да ме защити, защо е оставила дъщеря си да вярва, че майка й я е зарязала? Не е ли осъзнавала колко ужасно е това за едно петгодишно момиченце? Не е ли могла да намери някакъв начин да каже истината дори след всичките тези години?
Детето й. Дъщеря й. Да й каже истината. Никога „аз“ или „на мен“. Интересно. Майрън реши, че е по-добре да замълчи. Нямаше отговор на въпросите на Бренда.
Минаха покрай института „Кеслър“ и спряха на светофара. След малко Бренда каза:
— Все пак искам да отида на тренировка следобед.
Майрън кимна. Разбираше я. Игрището й предлагаше утеха.
— И искам да играя в началния мач.
Майрън отново кимна. Вероятно и Хорас би искал това.
Завиха покрай гимназията „Маунтин Хил“ и стигнаха до дома на Мейбъл Едуардс. На улицата пред къщата бяха паркирани поне дузина коли, повечето американски, повечето овехтели и очукани. Официално облечена чернокожа двойка стоеше до вратата. Мъжът натисна звънеца. Жената държеше поднос с храна. Когато забелязаха Бренда, се вторачиха в нея, а после й обърнаха гръб.
— Очевидно са прочели вестниците — каза Бренда.
— Никой не вярва, че ти си го извършила.
Погледът й му каза да спре да се държи покровителствено.
Отидоха до вратата и застанаха зад двойката. Семейството въздъхна и отмести очи от тях. Мъжът потропваше с крак. Жената въздъхна високо. Майрън отвори уста, но Бренда твърдо поклати глава. Вече четеше мислите му.
Някой отвори вратата. Вътре вече имаше доста хора. Всички добре облечени. Всички чернокожи. Интересно защо това му правеше впечатление. Черна двойка. Чернокожи в къщата. Снощи на барбекюто не му се беше сторило странно, че всички освен Бренда са бели. Всъщност Майрън не си спомняше някога черен да е присъствал на някоя от веселбите в квартала. Защо тогава се изненадваше, че той е единственият бял тук? И защо това го караше да се чувства странно?
Двойката изчезна вътре, сякаш всмукани от прахосмукачка. Бренда се поколеба. Когато най-после прекрачиха прага, му се стори, че попадат във филм на Джон Уейн. Тихият шепот спря, сякаш някой бе изключил радиото. Всички се обърнаха и вторачиха в тях. За секунда Майрън си помисли, че става дума за расова омраза, но после видя, че враждебността е насочена само към нещастната дъщеря.
Бренда беше права. Мислеха, че тя го е направила.
Стаята беше пълна с хора и задушна. Вентилаторите се въртяха безрезултатно. Мъжете разкопчаваха яките си, за да дишат по-леко. Всички лица бяха покрити с пот. Майрън погледна към Бренда. Изглеждаше дребна, самотна и изплашена, но не отместваше очи от гостите. Майрън усети, че го хваща за ръката. Стисна нейната в отговор. Бренда се изправи и вдигна високо глава.
Тълпата се раздели, за да направи път, и Мейбъл Едуардс се появи. Очите й бяха подути и зачервени. В ръката си стискаше носна кърпичка. Всички погледи се приковаха върху Мейбъл и зачакаха реакцията й. Когато видя племенницата си, тя разтвори ръце и я повика при себе си. Бренда не се поколеба. Хвърли се в дебелите, меки ръце, облегна глава на рамото на Мейбъл и за първи път наистина се разплака.
Мейбъл залюля племенницата си напред-назад, потупа я по гърба и се опита да я успокои. В същото време очите й оглеждаха стаята. Приличаше на майка вълчица. Предизвикваше, а после отпъждаше всеки поглед, насочен към племенницата й.
Тълпата постепенно отмести очи от тях и разговорите се върнаха към нормалното. Майрън усети, че изпънатите му нерви се отпускат. Плъзна поглед из стаята, търсейки познати лица. Забеляза няколко баскетболисти, момчета, с които беше играл в гимназията. Някои от тях му кимнаха. Майрън отговори на поздравите им. Малко момченце притича през стаята, имитирайки звука на сирена. Майрън го позна от снимките над камината. Внукът на Мейбъл Едуардс. Синът на Терънс Едуардс.