И като говорим за вълка, къде беше самият Терънс?
Майрън отново огледа стаята. Никаква следа от него. Мейбъл и Бренда най-после се пуснаха. Бренда избърса очите си. Мейбъл й посочи банята. Бренда успя да кимне и тръгна натам.
Мейбъл се приближи към Майрън и попита без предисловия:
— Знаеш ли кой уби брат ми?
— Не.
— Но ще го намериш.
— Да.
— Имаш ли някаква идея?
— Само идея — отговори Майрън. — Нищо повече.
Тя кимна отново.
— Ти си добър човек, Майрън.
На камината беше направено нещо като малко светилище. Снимка на усмихнатия Хорас Слотър, заобиколена с цветя и свещи. Майрън се вгледа в усмивката, която не беше виждал от десет години и никога вече нямаше да види.
Не се чувстваше добър човек.
— Трябва да ви задам още няколко въпроса — каза Майрън.
— Щом е нужно.
— И за Анита.
Мейбъл не извърна очи от него.
— Все още ли мислиш, че тя е свързана с всичко това? — попита жената.
— Да. Освен това бих искал да изпратя тук един човек, за да провери телефона ви.
— Защо?
— Мисля, че го подслушват.
Мейбъл го погледна объркано.
— Кой би подслушвал телефона ми? — запита тя.
По-разумно беше да не й обяснява сега.
— Не знам — каза Майрън, — но когато брат ви се обади, спомена ли нещо за „Холидей Ин“ в Ливингстън?
Нещо проблесна в очите й.
— Защо питаш?
— Очевидно Хорас е обядвал там с една от служителките в деня, преди да изчезне. Тогава е използвал кредитната си карта за последен път. А когато минахме оттам, Бренда си помисли, че вече е виждала мястото. Реши, че е ходила там с Анита.
Мейбъл затвори очи.
— Какво има? — попита Майрън.
Още посетители влязоха в къщата. Всички носеха подноси с храна. Мейбъл прие съболезнованията им с мила усмивка и твърдо ръкостискане. Майрън чакаше.
Когато остана една свободна пролука, Мейбъл каза:
— Хорас никога не ми е споменавал „Холидей Ин“ по телефона.
— Но има и нещо друго — каза Майрън.
— Да.
— Анита водила ли е някога Бренда в „Холидей Ин“?
Бренда се върна в стаята и погледна към тях. Мейбъл сложи ръка на рамото на Майрън.
— Сега не е време за това — каза тя.
Той кимна.
— Може би довечера — продължи Мейбъл. — Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш сам?
— Да.
Мейбъл Едуардс го остави, за да обърне внимание на семейството и приятелите на Хорас. Майрън отново се почувства излишен, но този път това нямаше нищо общо с цвета на кожата му.
Той бързо излезе от къщата.
Глава двадесета
Когато потегли по пътя, Майрън включи мобифона си. Имаше две обаждания, на които не беше отговорил. Едното от Есперанца в службата, другото — от Джесика в Ел Ей. Майрън се запита за момент какво да прави. Но всъщност не се съмняваше. Набра номера на хотелския апартамент на Джесика. Не се ли проявяваше като мухльо, бързайки да отговори на обаждането й? Вероятно. Но Майрън реши, че е достатъчно зрял, за да го стори. Може и да не беше особено мъжествено, но никога не си бе падал по лъжи и игрички.
Телефонистката на хотела го свърза, но никой не отговори. Той остави съобщение. После звънна в службата.
— Имаме голям проблем — съобщи му Есперанца.
— В неделя? — учуди се Майрън.
— Господ може и да си почива, но не и собствениците на отбори.
— Чу ли за Хорас Слотър? — попита Майрън.
— Да — отговори тя. — Съжалявам за приятеля ти, но все пак имаме и работа, която трябва да вършим. И сериозен проблем.
— Какъв?
— „Янките“ са решили да продадат Лестър Елис. На Сиатъл. Насрочили са пресконференция за утре сутрин.
Майрън разтърка носа си замислено.
— Откъде научи? — попита той.
— Девън Ричардс.
Надежден източник. По дяволите.
— Лестър знае ли?
— Не.
— Ще получи удар, когато научи.
— Сигурна съм в това.
— Някакви предложения?
— Никакви — подчерта Есперанца. — Едно от преимуществата да си подчинен.
Втората линия на телефона му прозвънна.