— Ще ти се обадя пак — каза Майрън.
После натисна копчето за втора линия, за да разбере кой го търси.
Франсин Нигли каза:
— Следят ме.
— Къде си? — попита Майрън.
— До магазин „А и П“ край площада.
— В каква кола си?
— Син буик. Петгодишен. Бял покрив.
— Номер?
— Ню Джърси, четири-седем-шест-четири-пет Т.
Майрън се замисли за момент.
— Кога започва смяната ти?
— След половин час.
— На бюро ли ще си, или из улиците?
— На бюро.
— Добре. Ще го поема оттам.
— Ще го поемеш?
— Ако останеш в участъка, той няма да си губи прекрасния неделен ден, за да виси отвън. Така че ще го проследя.
— Ще проследиш следящия?
— Точно така. Насочи се по „Маунт Плезънт“ към авеню „Ливингстън“. Ще тръгна оттам.
— Хей, Майрън.
— Да?
— Ако става нещо голямо, искам и аз да участвам.
— Разбира се.
Затвориха. Майрън обърна към Ливингстън. Паркира близо до отбивката за авеню „Ливингстън“. Разкриваше се чудесна гледка към полицейския участък и лесен достъп до всички пътища. Остави двигателя да работи и се загледа в хората около паметника. Солиден брой жители на Ливингстън посещаваха редовно паметника и площада. Стари дами се разхождаха бавно, обикновено на двойки, някои от по-спортните размахваха леки гирички. Виждаха се и семейни двойки, петдесет или шейсетгодишни, облечени в еднакви анцузи. Мила гледка. Тийнейджъри се мотаеха наоколо, като устите им осъществяваха много по-напрегната тренировка от мускулите им. Фанатични бегачи профучаваха покрай тях, без да ги погледнат. Те носеха лъскави слънчеви очила и показваха голите си кореми. Голи кореми. Дори мъжете. Това пък какво беше?
Майрън се насили да не мисли за целувката с Бренда. Или пък как се беше почувствал, когато тя му се усмихна над масата за пикник. Или как светваше лицето й, когато се развълнуваше. Или пък колко оживено разговаряше с хората, дошли на гости в дома на родителите му. Или колко нежна беше с Тими, докато му слагаше лепенката.
Добре че не мислеше за нея.
За момент той се зачуди дали Хорас би одобрил това. Странна мисъл. Но съществуваше. Дали старият му наставник би одобрил. Майрън се замисли. Зачуди се какво ли би било да ходи с чернокожа жена. Дали самото табу не криеше някаква привлекателност? Загриженост за бъдещето? Представи си как те двамата живеят в предградията, педиатърката и спортният агент, смесена двойка със сходни мечти, и тогава осъзна колко глупаво беше за човек, влюбен в жена, която се намира в Лос Анджелис, да си мисли подобни дивотии за друга жена, която познава едва от два дни.
Глупаво. Да.
Руса спортистка, облечена в тесни лилави шорти и бял спортен сутиен, премина покрай колата му. Тя се вгледа вътре и му се усмихна. Майрън отвърна на усмивката й. Гол корем. Е, човек трябваше да приема и доброто с лошото.
На отсрещната страна на улицата Франсин Нигли отби по пътя към участъка. Майрън форсира колата и сложи крак на спирачката. Буикът, който се движеше зад нея, профуча покрай участъка, без да намали. Майрън беше опитал да проследи регистрационния му номер чрез източника си в отдела за превозни средства, но беше неделя и не постигна никакъв успех.
Той потегли по авеню „Ливингстън“ и последва буика на юг. Остана четири коли назад и проточи врат, за да вижда по-добре. Никой не караше бързо. Хората в Ливингстън не бързаха в неделя. Но това не беше проблем. Буикът спря на светофара на авеню „Нортфийлд“. Вдясно се намираше някакъв малък универсален магазин. Когато Майрън беше дете, в тази сграда се помещаваше началното училище „Рузвелт“. Преди двайсет години някой реши, че Ню Джърси се нуждае от повече магазини и по-малко училища. Предвидливост.
Буикът зави надясно. Майрън запази разстоянието между тях и направи същото. Отново потеглиха към шосе 10, но преди да изминат и километър, буикът сви наляво по улица „Кресънт“. Майрън се намръщи. Малка квартална уличка, използвана най-вече за да стигнеш по-бързо до „Хобарт Гап“. Хм. Това вероятно означаваше, че господин Буик познава града доста добре и не е аутсайдер.
Бърз завой надясно последва левия. Майрън разбра накъде отиваше буикът. В този район имаше само едно нещо, сгушено между еднофамилните къщи и едва течащия поток. Детското бейзболно игрище.
Игрище „Медоубрук“. Слънчевият неделен ден предполагаше, че паркингът и пътят са претъпкани с коли. Така наречените семейни ванове бяха заменили облицованите с дърво комбита от детството на Майрън, но много малко други неща се бяха променили. Паркингът все още не беше асфалтиран. Павилионът все още беше от бял цимент със зелена украса и беше управляван от майки доброволки. Пейките бяха метални и изпълнени с родители, които окуражаваха децата си с прекалено жизнерадостни крясъци.