Буикът спря на забранено място в края на паркинга. Майрън намали и зачака. Когато вратата на буика се отвори и детектив Уикнър, водещият следовател по случая с „инцидентната смърт“ на Елизабет Брадфорд, излезе величествено от автомобила, Майрън не се изненада. Пенсионираният полицай свали слънчевите си очила и ги метна в колата. Сложи си бейзболното кепе, зелено с избродирано „С“ отпред. Лицето му забележимо се отпусна, сякаш слънцето беше най-нежният масажист. Уикнър махна на няколко човека, застанали до оградата, на чиято табелка пишеше „Оградата на Илай Уикнър“. Мъжете отвърнаха на поздрава на бившия полицай. Уикнър тръгна към тях.
Майрън остана за момент на мястото си. Детектив Илай Уикнър се мотаеше на това място още от детските години на Майрън. То представляваше нещо като негов трон. Хората го обичаха. Приближаваха се до него, удряха го приятелски по гърба и се ръкуваха с него. Майрън почти очакваше, че някой ще се наведе да целуне и пръстена му. Уикнър се ухили весело. Беше си у дома. В рая. На мястото, където все още беше голям човек.
Време беше това да се промени.
Майрън намери място за паркиране, изскочи от колата и се приближи към детектива. Краката му хрущяха по чакъла. Той се върна обратно във времето, когато се беше разхождал по същата настилка с меките си, детски гуменки. Майрън беше от добрите играчи в детската лига. Всъщност беше страхотен играч, докато навърши единайсет години. Беше довел отбора си до няколко победи и изглеждаше, че ще бие рекорда по точки. Трябваха му само два успешни удара в следващите четири мача. Хвърляше дванайсетгодишният Джо Давито. Джо метна топката силно и невнимателно. Тя удари Майрън по челото точно под каската. Майрън падна на земята. Спомни си как примигна, когато се просна по гръб. Спомни си как гледаше към блестящото слънце. Спомни си как видя лицето на треньора си — господин Фарли. А после се появи баща му, който преглътна сълзите си, вдигна го със силните си ръце и нежно го погали по главата. Заведоха го в болницата веднага. Нямаше никакви трайни увреждания. Поне не физически. Но след тази случка Майрън се отказа от играта. Бейзболът вече не беше същият за него. Играта го беше наранила и бе изгубила невинността си.
Около Уикнър стояха десетина човека. Всички носеха бейзболни шапки с идеални козирки, а не прегънати и смачкани като на хлапетата. Бели тениски бяха опънати по шкембетата им, които напомняха на топки за боулинг. Телата на „Будвайзер“. Мъжете стояха облегнати на оградата и коментираха децата, обсъждаха мачовете им и предричаха бъдещето им, сякаш на някого му пукаше за мненията им.
В детската лига имаше много болка. През последните години бяха изписани много статии по въпроса, които критикуваха прекалено амбициозните родители, и то напълно заслужено. Но политически коректната алтернатива на новото време за всеобщото равенство не беше много по-добра. Хлапето удря слабо. Въздъхва разочаровано и тръгва към първа база. Треньорът от новото поколение извиква: „Добър удар!“. Разбира се, ударът не е добър. Е, какво послание тогава изпращаш на детето? Родителите се преструват, че победата не е важна и че най-добрият играч в отбора не трябва да получава повече време за игра или по-добра позиция от най-лошия. Но проблемът с всичко това, освен очевидния факт, че е лъжа, е, че хлапетата не се заблуждават. Децата не са глупави. Те знаят, че се отнасят снизходително към тях, като им дрънкат всички тези дивотии, и негодуват срещу това.
Така че болката остава. И вероятно ще остане там завинаги.
Няколко човека познаха Майрън. Потупаха съседите си по раменете и посочиха към него. Ето го. Майрън Болитар. Най-великият баскетболист в града. Щеше да стане страхотен професионалист, ако… Ако. Съдба. Коляното. Майрън Болитар. Полулегенда, полупредупреждение към съвременната младеж. Спортният еквивалент на разбитата кола, която използваха, за да демонстрират опасностите от шофирането в пияно състояние.
Майрън се отправи към мъжете до оградата. Запалянковците на Ливингстън. Същите хора ходеха на всички футболни и бейзболни мачове. Някои бяха свестни типове. Други — пълни идиоти. Всички познаха Майрън. Поздравиха го топло. Детектив Уикнър си мълчеше, приковал очи в игрището, гледайки мача прекалено напрегнато.