Померанц погледна объркано. Вероятно не беше съвсем наясно за какво става дума. Ченгето призова на помощ всичките си сили и се усмихна почти сладко.
— Добре — каза той. — Значи студената война започва отново. Аз мога да ти пусна атомната бомба и ти можеш да постъпиш по същия начин. В задънена улица сме.
— Грешиш, Рой. Ти си човекът със служба, семейство, репутация и може би надвиснала присъда. Аз нямам какво да губя.
— Не говориш сериозно. Имаш си работа с най-мощното семейство в Ню Джърси. Наистина ли вярваш, че нямаш какво да губиш?
Майрън сви рамене.
— Аз съм и малко луд — поясни той. — Или казано с твоите думи, мозъкът ми работи по изкривен начин.
Померанц хвърли поглед към Уикнър, който не отмести очи от него. Чу се удар от бухалка. Тълпата скочи на крака. Топката удари оградата.
— Давай, Били! — завикаха от всички страни.
Померанц им обърна гръб и тръгна, без да каже дума.
Майрън се загледа в Уикнър.
— В абсолютен измамник ли си се превърнал, детектив?
Уикнър не отговори.
— Когато бях на единайсет години, ти говори пред класа ни. Всички вярвахме, че си най-готиният тип, когото някога сме виждали. По време на мачовете вечно поглеждах към теб. Исках одобрението ти. Но се оказа, че ти си само една лъжа.
Уикнър не отмести очи от игрището.
— Забрави тази история, Майрън — каза той изморено.
— Не мога.
— Дейвисън е боклук. Не си струва.
— Не работя за Дейвисън. Работя за дъщерята на Анита Слотър.
Уикнър пак не погледна към него. Устата му беше здраво стисната, но Майрън забеляза нервното потръпване в ъгълчето й.
— Единственото, което ще постигнеш, е да нараниш много хора — каза детективът.
— Какво се случи с Елизабет Брадфорд? — настоя Майрън.
— Падна — отговори ченгето. — Това е всичко.
— Няма да спра да ровя — обеща Майрън.
Уикнър намести шапката си и се отдалечи от него.
— Тогава още хора ще умрат — каза той.
В гласа му нямаше заплаха, а само примирената болка от неизбежното.
Глава двадесет и първа
Когато Майрън тръгна обратно към колата си, двамата биячи от фермата Брадфорд го чакаха. Едрият и кльощавият, по-възрастен тип. Кльощавият носеше риза с дълъг ръкав, така че Майрън не можа да види дали има татуировка, но и двамата отговаряха точно на описанието на Мейбъл Едуардс.
Майрън усети как нещо в него се раздвижва.
Едрият тип беше бавен. Вероятно е бил борец като ученик. Побойник в местен бар. Мислеше се за як, но Майрън знаеше, че биячът няма да му създаде проблеми. Кльощавият, по-възрастен тип не беше нищо особено във физическо отношение. Приличаше на застаряла версия на смотаняка, когото всички биеха в старото рисувано филмче „Чарлс Атлас“. Но лицето му толкова приличаше на муцуна на пор, а очите — на мъниста, че това те караше да се замислиш. Майрън знаеше, че не трябва да съди за някого само по външния му вид, но лицето на този тип беше прекалено слабо, с прекалено остри черти и прекалено жестоко.
Майрън заговори на Кльощавия Пор:
— Мога ли да видя татуировката ти? — попита той.
Директен подход.
Едрият погледна объркано, но Порът не се стресна.
— Не съм свикнал мъже да ме свалят по този начин — каза той.
— Мъже — повтори Майрън. — Но като имам предвид красотата ти, сигурно не можеш да се отървеш от мадами.
Ако Кльощавият беше засегнат от обидната му забележка, то той реши да я пренебрегне с усмивка.
— Значи наистина искаш да видиш змията? — попита той.
Майрън поклати глава. Змията. Беше получил отговор на въпроса си. Тези бяха типовете. Едрият беше ударил Мейбъл Едуардс в окото.
Пламъчето в душата му се разгоря.
— Какво мога да направя за вас, приятели? — попита Майрън. — Да не би да събирате помощи за кънтри клуба?
— Да — отговори биячът. — Дарения от кръв.
Майрън го изгледа заплашително.