Икономът спря и отвори една врата. Лицето му беше абсолютно безизразно.
— Моля, заповядайте, господине.
Майрън усети миризмата на хлор, преди да чуе леките плясъци. Икономът зачака.
— Не си нося банския — каза Майрън.
Икономът го погледна объркано.
— Обикновено нося препаска — продължи Майрън, — но сигурно бих се оправил и с чифт бикини.
Икономът примигна.
— Бих могъл да взема назаем вашите — каза Майрън, — ако имате някой излишен.
— Моля, заповядайте, господине — повтори икономът.
— Добре. Е, ще поддържаме връзка.
Икономът или какъвто и да беше излезе. Майрън влезе. Помещението беше облицовано с мрамор. Виждаха се много растения. Статуи на някаква богиня украсяваха четирите краища на басейна. Майрън не знаеше коя е тя. Предположи, че е богинята на закритите басейни. Единственият обитател на басейна се носеше спокойно по водата. Артър Брадфорд плуваше с леки, почти лениви движения. Той стигна до края на басейна близо до Майрън и спря. Носеше плувни очила с тъмносини стъкла. Свали ги и прокара ръка по главата си.
— Какво стана със Сам и Марио? — попита Брадфорд.
— Марио — кимна Майрън. — Това е онзи едрият, нали?
— Сам и Марио трябваше да те придружат дотук.
— Аз съм голямо момче, Арти — отвърна Майрън.
Брадфорд, разбира се, беше изпратил двамата бандити при него, за да го уплашат. Майрън трябваше да му покаже, че този ход не е постигнал желания резултат.
— Добре тогава — каза Брадфорд с делови глас. — Трябва да преплувам още шест дължини. Нещо против?
Майрън небрежно махна с ръка.
— Хей — каза той, — продължавай спокойно. Не мога да се сетя за по-голямо удоволствие от това да наблюдаваш как някой плува. А, имам една идея. Защо не заснемем една реклама тук? Лозунг: „Гласувайте за Арт, той има закрит басейн“.
Брадфорд почти се усмихна.
— Звучи добре — каза той и излезе от басейна с едно енергично движение.
Тялото му беше дълго и слабо и изглеждаше лъскаво от водата. Той грабна една хавлия и посочи към двата шезлонга. Майрън се настани в единия, но не се облегна. Артър Брадфорд постъпи по същия начин.
— Дълъг ден — въздъхна Артър. — Вече проведох четири събрания, а за следобед останаха още три.
Майрън кимна, окуражавайки го да продължи. Брадфорд схвана намека и плесна с длани по бедрата си.
— Е, ти си зает човек. Аз също. Ще поговорим ли делово?
— Разбира се.
Брадфорд се наведе напред.
— Исках да поговорим за предишното ти посещение тук.
Майрън запази безизразния си вид.
— Съгласен си, надявам се, че беше доста странно?
Майрън издаде неясен звук. Нещо като „ъхъ“, но по-неопределено.
— Простичко казано, бих искал да знам какво целяхте вие с Уин.
— Исках отговори на някои въпроси — обясни Майрън.
— Да, разбирам. А моят въпрос е: защо?
— Какво защо?
— Защо разпитваше за една жена, която не е моя служителка повече от двайсет години?
— Какво значение има? Нали едва си я спомняш?
Артър Брадфорд се усмихна. Усмивката му беше предназначена да покаже, че те и двамата знаят как стоят нещата.
— Бих искал да ти помогна — каза Брадфорд, — но първо трябва да узная мотивите ти. Все пак става дума за изборите.
— Мислиш, че работя за Дейвисън?
— Вие с Уиндзор дойдохте в дома ми под измислен претекст. Започнахте да задавате странни въпроси за миналото ми. Ти плати на полицайка да открадне досието по случая със смъртта на жена ми. Свързан си с един човек, който наскоро се опита да ме изнудва. И са те видели да разговаряш с прочути престъпни познати на Дейвисън.
Брадфорд го огря с усмивката си на политик, която беше доста снизходителна.
— Ако беше на мое място, какво щеше да си помислиш? — запита той.
— Върни назад — каза Майрън. — Първо, не съм плащал на никого да открадне досието.
— Полицай Франсин Нигли — прекъсна го Брадфорд. — Отричаш ли, че си се срещал с нея в ресторант „Риц“?
— Не.
Да обясни истината щеше да му отнеме прекалено много време, а и нямаше да има смисъл.
— Добре, засега забрави за това — каза той. — Кой се е опитвал да те изнудва?
Икономът влезе в стаята.