— Мисля, че ще пропусна.
— Не бързай толкова — каза Брадфорд. — Ще ти осигуря не само моето сътрудничество, но и това на персонала ми.
— Точно така. А ако се появи нещо неприятно, ще го смачкаш.
— Не отричам, че ще имам интерес да съм сигурен, че фактите са представени в подходящата светлина.
— Или сянка.
Брадфорд се усмихна.
— Не виждаш наградата, Майрън. Клиентката ти не се интересува от мен или политическата ми кариера. Тя просто иска да намери майка си. А аз искам да помогна.
— Разбира се, че искаш. Нали точно за да помагаш на хората си се захванал с политика.
Брадфорд поклати глава.
— Правя ти сериозно предложение, а ти се правиш на клоун.
— Не е така.
Време за нова промяна. Майрън подбра думите си внимателно.
— Дори ако исках — каза той, — пак нямаше да мога да го направя.
— Защо?
— Преди малко ти споменах и едно второ условие.
Брадфорд притисна пръст към устните си.
— Така беше.
— Вече работя за Бренда Слотър. Тя трябва да остане основната ми грижа в тази работа.
Брадфорд скръсти ръце зад тила си. Отпусна се.
— Да, разбира се — каза той.
— Прочети вестниците. Ченгетата смятат, че тя го е извършила.
— Трябва да признаеш, че тя изглежда подходящ заподозрян — отбеляза Брадфорд.
— Може и така да е. Но ако я арестуват, ще се наложи да действам в неин интерес — каза Майрън и го погледна в очите. — А това означава, че ще трябва да предам всяка информация, която би накарала полицаите да се вгледат и в другите потенциални извършители.
Брадфорд се усмихна. Видя накъде отиват нещата.
— Включително и в мен.
Майрън вдигна ръце и сви рамене.
— Какъв избор имам? Клиентката ми е на първо място — каза той, поколеба се за момент и продължи: — Но, разбира се, нищо от това няма да се случи, ако Бренда Слотър остане на свобода.
— Аха — кимна Брадфорд с лека усмивка.
Майрън замълча.
Брадфорд се изправи на стола си и вдигна ръце.
— Не казвай повече.
Майрън не проговори.
— Работата ще бъде свършена — каза Брадфорд и погледна часовника си. — А сега трябва да се облека. Имам задължения към избирателите.
И двамата станаха. Брадфорд протегна ръка. Майрън я раздруса. Брадфорд не изясни всичко, но Майрън и не бе очаквал това. И двамата научиха по нещо. Майрън не беше убеден кой спечели повече от тази сделка. Но първото правило на преговорите гласеше, че не трябва да се правиш на прасе. Ако само взимаш, а нищо не даваш, това ще се обърне срещу теб в крайна сметка.
И все пак той се зачуди.
— Довиждане — каза Брадфорд, все още разтърсвайки ръката му. — Надявам се, че ще ме уведомяваш за напредъка си по случая.
Двамата мъже най-после се пуснаха. Майрън погледна към Брадфорд. Не искаше, но не успя да се въздържи и запита:
— Познаваш ли баща ми?
Брадфорд наклони глава и се усмихна.
— Той ли ти каза това?
— Не. Твоят приятел Сам го спомена.
— Сам работи за мен от дълго време.
— Не питах за Сам. Питах за баща ми.
Матюс отвори вратата. Брадфорд тръгна към нея.
— Защо не попиташ баща си, Майрън? Вероятно това ще ти помогне да си изясниш ситуацията.
Глава двадесет и трета
Докато икономът Матюс водеше Майрън обратно по дългия коридор, същите две думи продължаваха да дразнят мозъка му: баща ми?
Майрън затърси из паметта си някакъв спомен — да е дочувал името на Брадфорд в дома им, политическа клюка за най-прочутия жител на Ливингстън. Нищо не се появи.
Откъде Брадфорд познаваше баща му?
Огромният Марио и Кльощавият Сам стояха във фоайето. Марио се разхождаше напред-назад, сякаш самият вид на пода го вбесяваше. Ръцете му се размахваха около него с финеса на цирков клоун. Ако беше герой от рисувано филмче, сигурно от ушите му щеше да излиза пара.
Кльощавият Сам пушеше цигара, облегнат на перилата като Синатра, чакащ Дино. Той притежаваше тази лекота. Като Уин. Майрън можеше да участва в битки и беше добър в това, но не можеше да се отърве от адреналиновия шок, треперещите крака и студената пот след нея. Разбира се, това беше нормално. Много малко хора притежаваха рядката способност да се самоизключват, да останат напълно спокойни и да наблюдават действията като на забавен кадър.
Огромният Марио тръгна към Майрън. Юмруците му бяха стиснати. Лицето му беше изкривено, сякаш дълго бе стоял притиснат до стъклена врата.