— Добре, позволи ми отново да се уверя, че те разбирам. Започваш да дразниш ченгетата, най-мощното семейство в щата и мафиотите, за да намериш една жена, която е изчезнала преди двайсет години, така ли?
— Да.
— И каква е причината за това издирване?
— Бренда. Тя иска да узнае къде е майка й. Има право…
— Ами — прекъсна го Уин.
— Ами?
— За какви права говориш? Бренда няма никакво право тук. Да не би да вярваш, че някой държи Анита Слотър насила?
— Не.
— Тогава какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? Ако Анита Слотър искаше да се види с дъщеря си, щеше да го направи. Очевидно тя не е искала да го направи. Знаем, че е избягала преди двайсет години. Знаем, че е сторила всичко възможно, за да си остане скрита. Единственото, което не знаем, е: защо? Но вместо да уважиш решението й, ти решаваш да го пренебрегнеш.
Майрън не отговори.
— При нормални обстоятелства — продължи Уин — това издирване щеше да е рисковано. Но когато добавиш и утежняващите фактори — очевидната опасност да разгневиш съперниците си, става още по-лошо. Простичко казано, поемаме огромен риск почти без причина.
Майрън поклати глава, но разбра логиката на Уин. Нали и самият той бе размишлявал по тези въпроси. Отново беше тръгнал по тънко въже, този път над бушуващ ад, и повличаше и други, включително Франсин Нигли, със себе си. И за какво? Уин беше прав. Вбесяваше хора с власт. Може би дори неволно помагаше на онези, които желаеха да навредят на Анита Слотър, да я изкарат на открито, за да я превърнат в идеална мишена. Майрън знаеше, че трябва да действа адски внимателно. Един погрешен ход и край.
— Има и още нещо — опита Майрън. — Може едно престъпление да е било покрито.
— За Елизабет Брадфорд ли говориш?
— Да.
Уин се намръщи.
— Това ли е целта ти, Майрън? Да рискуваш сума ти животи, за да й осигуриш справедливост след двайсет години? Елизабет Брадфорд те вика от гроба си или нещо подобно?
— Трябва да мисля и за Хорас Слотър.
— Какво за него?
— Беше мой приятел.
— И вярваш, че намирайки убиеца му, ще потиснеш чувството си за вина заради това, че не си говорил с него повече от десет години?
Майрън преглътна тежко.
— Подъл удар, Уин.
— Не, приятелю, просто се опитвам да те издърпам от бездната. Не твърдя, че няма нищо хубаво в това, което вършиш. И преди сме работили за съмнителна печалба. Но трябва да се замислиш дали наистина си заслужава. Опитваш се да намериш една жена, която не иска да бъде намерена. Предизвикваш сили, които са много по-мощни от мен и теб, взети заедно.
— Звучиш почти уплашен, Уин.
Уин го изгледа.
— Познаваш ме добре.
Майрън се вгледа в сините очи със сребристи точици. Кимна. Наистина го познаваше добре.
— Говоря за прагматизъм — продължи Уин. — Не за страх. Да ги притискаш, е хубаво. Да се изправиш лице в лице срещу тях е чудесно. И преди сме вършили такива неща. И двамата знаем, че аз не бягам от подобни ситуации, а дори вероятно им се наслаждавам прекалено много. Но винаги е имало цел. Търсехме Кати, за да свалим обвиненията от нашия клиент. После търсихме убиеца на Валъри по същата причина. Търсихме Грег, защото ти платиха доста добре за това. Същото може да се каже и за момчето на Колдрън. Но тук целта е прекалено неясна.
Звукът на радиото беше доста намален, но Майрън чуваше ясно как Сийл сравнява любовта си с „целувка на роза от гроба“. Романтично.
— Трябва да остана в тази история още известно време — каза Майрън. — Поне още няколко дни.
Уин не отговори.
— И бих искал помощта ти — добави Майрън.
Все още никакъв отговор.
— Две стипендии са били уредени, за да се помогне на Бренда — съобщи Майрън. — Мисля, че майка й ги е осигурила, за да я подпомогне материално. Анонимно. Искам да се опиташ да проследиш парите.
Уин се протегна и изключи радиото. По пътя нямаше почти никакво движение. Климатикът бръмчеше, но иначе тишината беше пълна. След няколко минути Уин я наруши.
— Влюбен си в нея, нали?
Въпросът завари Майрън неподготвен. Той отвори уста, после я затвори. Никога преди Уин не му беше задавал подобен въпрос. Всъщност Уин винаги правеше всичко възможно, за да избегне разговори на тема любов. Да обясняваш любовните си проблеми на Уин бе все едно да обясняваш джаза на градинските мебели.
— Мисля, че е възможно — отговори Майрън.