— Това влияе лошо на решенията ти — каза Уин. — Емоциите надделяват над прагматизма.
— Не бих позволил това.
— Представи си, че не си влюбен в нея. Пак ли щеше да се занимаваш с тази история?
— Има ли значение?
Уин кимна. Разбираше го по-добре от всички останали. Хипотезите нямаха нищо общо с действителността.
— Добре тогава — каза Уин. — Дай ми някаква информация за тези стипендии. Ще видя какво мога да направя.
После и двамата замълчаха. Както винаги Уин изглеждаше абсолютно спокоен и същевременно готов за действие.
— Границата между неотстъпчив и глупав не е много ясно очертана — каза Уин. — Опитай се да останеш от правилната й страна.
Глава двадесет и четвърта
Движението в неделя следобед си остана ненатоварено. Профучаха през тунела „Линкълн“ за нула време. Уин се заигра с копчетата на новата уредба на Майрън и се спря на сборен диск с песни от седемдесетте години. Изслушаха „Нощта, когато Чикаго умря“. После „Нощта, когато светлините в Джорджия угаснаха“. Нощите, реши Майрън, са били опасно време през седемдесетте. После песента от филма „Били Джек“ гръмко започна да ги убеждава в красотата на мира по земята. Спомняте ли си старите филми „Били Джек“? Уин ги помнеше идеално. Прекалено идеално всъщност.
Последната песен беше сантиментална класика от седемдесетте, наречена „Шанън“. В песента Шанън умираше твърде рано. С пронизителен глас певецът съобщаваше, че е била отнесена в морето. Тъжно. Песента винаги трогваше Майрън. Майката на Шанън е с разбито сърце от загубата. Бащата винаги изглежда прекалено изморен. Нищо не е същото без Шанън.
— Знаеш ли — попита Уин, — че Шанън е била куче?
— Шегуваш се.
Уин поклати глава.
— Ако слушаш хора внимателно, ще разбереш.
— Разбирам само онази част, че Шанън е била отнесена в морето.
— След тази част идват надеждите, че Шанън ще намери райски остров с красиво дърво.
— Красиво дърво?
Уин запя:
— Същото като в задния ни двор.
— Това не означава, че Шанън е куче, Уин. Може да е обичала да седи под дървото. Може да са имали хамак.
— Може и така да е — съгласи се Уин. — Но има и още нещо.
— Какво?
— На обложката на диска пише, че в песента става дума за куче.
Уин!
— Искаш ли да те оставя у вас? — попита Майрън.
Уин поклати глава.
— Чака ме работа — отговори той. — А и мисля, че ще е най-добре, ако съм някъде близо до теб.
Майрън не възрази.
— В тебе ли е оръжието? — попита Уин.
— Да.
— Искаш ли още едно?
— Не.
Паркираха и се качиха заедно в асансьора. Небостъргачът беше притихнал днес. Всички работливи мравки си почиваха у дома. Ефектът беше леко зловещ, като в един от онези филми за края на света, в които всичко е изоставено и призрачно. Звънчето на асансьора отекна в тишината като гръмотевица.
Майрън слезе на дванадесетия етаж. Въпреки че беше неделя, Голямата Синди седеше зад бюрото си. Както винаги всичко около нея изглеждаше малко, като в онази серия от „Зоната на здрача“, където къщите започваха да се смаляват или сякаш някой бе напъхал огромно плюшено животно в розовата кола на Барби. Голямата Синди днес носеше перука, която приличаше на извадена от гардероба на Каръл Шанинг. Синди се надигна от стола си и му се усмихна. Майрън остана с широко отворени очи и се изненада, когато не бе превърнат в камък.
Голямата Синди беше метър и деветдесет, но днес носеше високи токове, които изскърцаха агонизиращо, когато тя се изправи. Беше облечена в нещо, което човек би могъл да сметне за делови костюм. Блуза с безброй къдрички в стил „Френската революция“, тъмносиво сако, леко разпрано на рамото.
Синди вдигна ръце и се завъртя. Представете си Годзила, отстъпваща леко назад поради изстрелите.
— Харесва ли ви? — попита тя.
— Много — отговори Майрън.
„Джурасик парк III: Модното ревю“
— Купих го от „Бени“.
— „Бени“?
— В Гринич Вилидж — обясни Голямата Синди. — Това е магазин за травестити, но много от нас — едрите момичета — също пазаруваме оттам.
Майрън кимна.
— Практично — отбеляза той.
Голямата Синди подсмръкна веднъж, после заплака. Гримът й беше прекалено силен, очевидно неводоустойчив и скоро тя заприлича на абстрактна рисунка.
— О, господин Болитар!