Куршум удря земята пред нея, друг — отстрани. Един от йеменците е решил, че в крайна сметка тя е целта, затова Морган започва да тича на зигзаг и продължава да крещи:
— Спрете! Спрете, за бога!
Внезапно някой я хваща и тя не може да продължи да тича — яката униформена ръка на един от пехотинците, пристигнали по вода, обвива кръста й и я повлича надолу към земята.
— За бога, госпожо, да ви убият ли искате? Залегнете, залегнете!
— Не разбирате — крещи, но се опитва да звучи властно. — Човекът в онази кола не е от тях, той е…
Твърде късно. От хеликоптера стрелят. Когато прахолякът се разнася, от джипа и от Абдел Насър не е останало почти нищо. Сражението също изглежда е приключило. Престрелката е почти утихнала — хеликоптерите са се оттеглили към брега. Морган чува вятъра, вече се смрачава. Пехотинецът й помага да стане, после й предлага да се облегне на ръката му. Обаче тя не е в състояние да се движи сама. Коленете й се огъват и пехотинецът вика един от другарите си. Прихващат я под мишниците и я повдигат. Докато я носят към една от лодките, Морган не може да възпре риданията си.
— В безопасност сте. Разбирате ли? Вече сте в безопасност — казва първият пехотинец. — Всичко свърши. Ще ви отведем оттук с лодката. Всичко ще бъде наред, госпожо Купър. Моля ви, госпожо Купър, не се тревожете. Вече за нищо не бива да се тревожите. Всичко ще бъде наред.
Адам е в Тел Авив. В друг хотел е, в „Парк Плаза“, точно на брега, седи на канапето на терасата към плажа и се взира в залеза с празен поглед. Прави нещо, което не е правил повече от десет години — изпушил е повече от половината кутия „Марлборо“ с горчиво черно кафе, докато поглежда маниакално екранчето на мобилния си телефон на стъклената масичка отпред и мислено му заповядва да звънне. Вече от часове няма вест от лейтенант Шокрофт и нито дума от никои друг. Може да звънне на Роб, но какво ще му каже? Отначало бяха проследили друг пикап, но Адам поне има възможност да поправи грешката. Дали вече са намерили истинската цел? Накъде ли пътува? Какво ще правят? Той няма представа и се съмнява, че намесата на Роб ще се окаже полезна. Но защо не му се обадят и не му съобщят какво става или ако се налага, да му кажат ужасната истина? Вади друга цигара и я пали, убеден, че няма да получи добра новина.
И в този момент звънва телефонът му. Човекът отсреща се уверява в самоличността му, после съобщава, че ще го свърже с някого, чието име Адам не разбира. Мъжки глас, който му съобщава, че някой иска да говори с него, и изглежда се намира на летище или на бойно поле. Адам чува хеликоптер, силно и наблизо, още мъжки гласове и май плисък на вълни.
И най-сетне нейният глас, малко дрезгав, но несъмнено е тя — Морган:
— Адам? Ти ли си? Аз съм. В безопасност съм. Казват, че съм в безопасност. Добре съм.
Няколко секунди той не може да продума.
— Морган? Жива си… невредима ли си?
— Почти.
— О, Морган! — Той не може да каже нищо повече за няколко секунди, защото по лицето му се стичат сълзи и риданията почти го задушават. — Слава богу! Слава богу!
23.
Събота, 30 юни 2007 година
Лазурносин. Помни думата от един превод на „Одисея“ и сега, по средата на пътуването си към дома, отвсякъде е заобиколена с този цвят. Лазурносиньо небе и лазурносиньо море, две почти неразличими една от друга безкрайности. Когато затвори очи, докато си взема душ — прави го по четири-пет пъти дневно, — не вижда обичайното червеникавооранжево, а лазурносиньо. Райска синева, лазур. Морган прекрасно знаеше, че не е мъртва, обаче пребиваването й на борда на четирийсет и един тонния американски щурмови кораб амфибия „Киърсейдж“ й се струваше нереално като детска приказка за рая. Съзнаваше и как едва се е избавила от пъкъла. Няколко дни след като корабът напусна Червено море, тя се качи на палубата, за да се полюбува на залеза, и видя тъмния далечен силует на някакви планини. Взираше се към Йемен.
Капитан Мелкесишън й беше отстъпил каютата си — обикновено помещение с белезникав килим и бюро, койка със стоманена рамка, обикновена кръгла маса и два люка към лазурния свят отвън. Имаше лавица с книги, предимно по военна история и биографии на велики хора, но нямаше компютър. Служител от полицията на морската пехота стоеше на пост пред вратата й, а престъпеше ли прага, Морган усещаше една вездесъща миризма — почистващ препарат с мирис на бор. Двигателите работеха почти безшумно и морето беше спокойно. Но макар движението на кораба да беше почти неусетно, на Морган постоянно й се гадеше — състояние, в което открай време изпадаше, когато плава.