Ейми също беше разстроена. Тя си беше хиперактивна, характерът й беше озадачаваща смесица от невероятна зрялост и интелигентност, съчетани с невъзможност да преодолява препятствия, а взаимоотношенията с майка й бяха объркани. Но макар да го показваше по различен начин, тя също усещаше липсата на майка си.
— Но, татко, ти обеща, ти обеща! Каза, че тя ще се прибере навреме, за да ме вземе от тренировка, а вместо това се появи Мила и дори ни приготви обяд. Къде е мама?
— Миличка, просто малко закъснява. Сигурен съм, че пътува… — Той правеше всичко по силите си да звучи успокоително, но Ейми беше умна и го прекъсна, преди да довърши последното изречение.
— Ти всъщност не знаеш, нали, татко? Боже! Какъв съпруг си?
— Няма да търпя този тон — строго я скастри Адам и е крайно време да го запомниш! — После омекна:
— Ейми, моля те, прояви търпение. Сигурен съм, че тя ще се върне утре.
— Как можеш да го твърдиш, след като дори не знаеш къде е?
— Виж, тя замина снощи за Израел. Знаеш го. Трябваше да лети от Тел Авив. Може авиокомпанията да не й е издала билет въпреки резервацията. Постоянно се случва. Знаеш, че е трудно. — Той протегна ръце. — Хайде, прегърни ме.
Чарли слушаше разговора между баща си и сестра си пребледнял. Адам усети, че разполага с около три секунди да ги разсее, преди и двамата да рухнат емоционално.
— Ей, какво ще кажете да отидем на боулинг?
Мила стоеше наблизо; притесняваше се да не изпусне семинара си.
— Ако ти трябвам утре, Адам, звънни ми по-късно. Сега трябва да тръгвам — чао, Ейми, чао, Чарли.
Докато се качваха в колата, децата още бяха кисели, но в боулинга инстинктите им взеха връх. Изиграха три игри и в третата Ейми отбеляза 138 точки — „личния ми рекорд“, напомни тя на Адам и на Чарли многократно, като всеки път изискваше да я поздравяват с удряне на длани.
Адам си носеше мобилния, но единственото обаждане беше запитване за някакви документи от кантората. На два пъти се измъкна, за да купи безалкохолни и да се отбие без нужда в тоалетната, и се опита да звънне на Морган, но и двата пъти се оказваше препратен направо към гласовата й поща. Втория път остави съобщение, като се постара да звучи спокойно: „Здравей, скъпа, аз съм. При нас е понеделник следобед. Моля те, съобщи ни какво става. Липсваш на всички. Довиждане засега.“
Когато се върнаха след боулинга, Адам отпрати децата на хлътналия износен диван пред телевизора и се оттегли в кабинета си. Провери в компютъра си — както очакваше, Морган не беше изпратила имейл. Обаче докато слизаше по стълбите, забеляза, че лампичката на стационарния телефон примигва. Съобщението беше оставено преди няколко часа, в девет сутринта, когато Мила сигурно е водела Ейми на тренировка по футбол.
— Ало? Ало? — Жената, която се обаждаше, израелка, отначало не бе разбрала, че говори на машина. — Обажда се Шошана Гершон от хотел „Синема“ в Тел Авив. Търся госпожа Морган Купър. Моля, обадете ми се. — И беше продиктувала телефонен номер. Адам усети, че ръката му трепери, докато набира номера. В Израел беше почти полунощ.
— Ало? Обажда се Адам Купър от Америка. По-рано съм получил съобщение от вас. Мисля, че става дума за съпругата ми, Морган Купър. Тя е гост на хотела.
— Господин Купър, един момент, моля. — Настана пауза и Адам притаи дъх. — Да, съобщението е относно съпругата ви. Тя замина оттук миналия четвъртък и каза, че ще отсъства три вечери, но помоли да не освобождаваме стаята й. Само че още не се е върнала. Днес е първата нощ на Пасха и хотелът е резервиран целият, така че се наложи да освободим стаята й. Прибрахме вещите й при багажа, който се съхранява при консиержа. Тя вече върна ли се в Съединените щати?
— Не, няма я — отговори Адам и преглътна. — Знаете ли къде е заминала?
— Съжалявам, господине, но през последните дни съм нощна смяна и не съм я виждала. Чета бележка в компютърното й досие. Бихте ли се обадили сутринта?
Имаше вероятност Морган вече да пътува обратно, обаче Адам не можеше да си представи обстоятелства, при които тя би го направила, без да си вземе багажа от хотела. Следователно Морган най-вероятно все още беше в Газа. След няколко кликвания с мишката той узна, че контролно-пропускателният пункт Ерес е затворен за Пасха и няма да отвори преди четвъртък. В най-добрия случай можеше да се надява, че тя ще се върне у дома в петък, а тогава вече пледоарията пред Върховния съд по случая „Съединените щати срещу Махмуд“ щеше да се е превърнала в правна история. Какво щеше да прави, по дяволите? Едно е да изгубиш половин ден, но щеше да бъде катастрофално да изгуби още време. И като по даден знак телефонът иззвъня. Адам провери кой го търси: неговият колега, професор Брайт.