След още един разговор на арабски колата потегли. Докато автомобилът се клатушкаше, подскачаше и намаляваше скорост, на Морган отново й се догади и тя се помъчи да се овладее и жадно пое глътка въздух през смърдящата задушлива качулка. Сякаш след цяла вечност, но всъщност вероятно не повече от половин час, колата спря. Измъкнаха я навън, после я поведоха през нещо като двор. Където и да се намираше, усещаше, че мястото е по-открито: може би беше някъде сред хълмистата провинция на Газа. Въведоха я в сграда и я избутаха надолу по някакви стълби. Най-сетне свалиха качулката. Заслепена от светлината, тя се озова в оскъдно мебелирана стая с бели стени. Срещу нея стоеше едър брадат мъж на средна възраст, с бял тюрбан и дълга до коленете роба — не свободната галабия на бедуините, а по-късичката дреха, разпространена в Южен Египет и Судан. Морган разпозна дрехата благодарение на краткото въведение в мюсюлманския бит, което й бе направил Абдел Насър. Тази галабия не беше типична за ХАМАС — те носеха панталони с ръб или костюми с ризи, понякога дори и вратовръзки, — а за салафитите, вдъхновените последователи фундаменталисти на Осама бин Ладен и „Ал-Кайда“. Брадите на членовете на ХАМАС бяха къси и оформени. А брадата на този мъж беше дълга и неоформена.
— Госпожо Купър, приятно ми е да се запознаем — каза той с лек акцент, който човек би могъл да сбърка с европейски. — След малко ще имате възможност да се измиете. Скоро ще ви бъдат зададени няколко въпроса, а после можете да запишете видео, едно хубаво малко дивиди.
7.
Петък, 13 април 2007 година
Когато Адам позвъни на номера, който му даде Нуха, отсреща веднага се обадиха. Изглежда, собственикът му очакваше обаждането и помоли Адам да се срещнат при първа възможност — в десет часа в петък във фоайето на хотел „Лейнсбъро“. Човекът увери Адам, че лесно ще го познае, но за да го успокои, обеща да носи сако от камилска вълна и брой на днешния „Таймс“. Адам взе ранен влак от Оксфорд и след като прекоси Падингтън Парк от гара Падингтън, веднага забеляза човека, седнал на бара — елегантен мъж на трийсет и няколко години с кафяв костюм на фино райе, мургав и с буйна, но поддържана брада.
— Вие сигурно сте Адам — каза той, протягайки ръка. — Имад ал-Салех. И преди да продължим, позволете да изразя възхищението си от всичко, което правите. Мнозина твърдят, че подкрепят борбата за човешките права, но малко се борят за тях, както го правите вие. Вероятно имате влиятелни врагове.
Адам скромно сви рамене:
— Е, старая се да правя каквото е по силите ми. Значи… познавате Нуха и Ахмад?
— Да не говорим за това кого познавам и кого не. Важното е, че вие ме помолихте за помощ. Да видим дали ще успея да ви съдействам. Но най-напред да си намерим маса и да си поръчаме кафе.
След като направиха поръчката, Имад каза на Адам, че е лекар.
— Семейството ми все още е в Газа, но аз работя и уча тук, в „Сейнт Мери“. Искам да специализирам възстановителна пластична хирургия — да лекувам пациенти с рани от експлозии и куршуми. У дома много се търсят такива умения.
Адам се зае да описва прикритието на Морган като служителка на отдел за човешките права, пътуването й до Газа и последното й съобщение по гласовата поща. Имад седеше и го слушаше съсредоточено.
— Знаете ли името на свръзката й? Със сигурност има сътрудник, някакъв посредник, който й помага да установява контакти.
— Не знам. Никога не ми е говорила много за работата си. Обаче си спомням едно име — Абдел Насър, струва ми се. Говори ли ви нещо?
Изражението на Имад подсказваше, че му говори.
— Абдел Насър е разпространено име. Много хора го носят в чест на президента на Египет Абдел Насър Хусейн. Обаче аз си мисля за един човек, който би бил полезен за служител на Държавния департамент, а ако е той, значи се познаваме от деца. Абдел Насър ал-Кафарна — заедно учихме в американската гимназия. Той е от много известно семейство. Дори е завършил в Америка — Колумбийския, ако не греша. Честно казано, падаше си малко плейбой. Организираше забави във вилата на родителите си, когато те отсъстваха. Имаше християнки и алкохол — не съм свикнал с такива неща. Обаче той е човек с връзки.
— Значи не е много вероятно да има вземане-даване с хората, които биха отвлекли американка?
— Няма начин. Категорично. — Имад доби озадачено изражение и потупа устните си с пръсти. — Допускам, че вече сте се обърнали към американските власти. Сигурно те имат някои предположения?
— Разбира се. Разговарям с тях почти всеки ден след изчезването на Морган. Проблемът е, че според мен те нямат никаква представа къде да търсят. Обещаха ми до четирийсет и осем часа да разберат кой я държи. Това беше преди почти две седмици.