— Какво?
— Отначало дръпна кратка реч, че всъщност помежду ни има повече общо, отколкото изглежда на пръв поглед. Според нея проблемът ми е, че не проумявам как е възможно тя да бъде едновременно патриот и либерал и че в основата на пътя и на двама ни са залегнали ценностите от Конституцията на САЩ. Единствената разлика била, че аз се опитвам да ги браня в съда, а тя — като работи в Управлението. Мога да цитирам почти дословно следващите й думи: „Знам, че не мога да съм сигурна дали ЦРУ е добра сила. Но ти обещавам едно: ако открия, че греша, не само ще напусна, но и ще разглася публично всичко. Ще ти дам материал за най-голямото проклето дело в кариерата ти.“
— И направи ли го? — Джонатан се усмихна: вече знаеше отговора. — Но това е било тогава, през деветдесетте. Тогава й е било лесно да направи подобно твърдение — кой би оспорил американската външна политика, след като тя се опитва да възпре военните престъпления на Балканите? А сега? Как двамата се справяте с факта, че докато ти представляваш жертвите на давене и на специална екстрадиция, тя работи за организацията, обвинена в прилагането на тези мерки?
— Честно казано, не сме обсъждали работата си. Тези теми са своеобразно табу. Но в момента това няма значение. Политическите ни различия не са същината на проблема.
— Извини ме, държах се безчувствено. Е, кажи ми, коя е същината на проблема. Осветли ме.
Вече беше тъмно, когато Адам му разказа всичко, което знае. Гуен излезе при тях с поднос с билков чай. Седна и рече:
— Готово, скъпи мои, децата си легнаха. Чарли си получи приказката, а Ейми казва, че още е изморена от полета. Утре мислим да отидем до Уодсдън Манър — ще пуснем Чарли на игралната площадка там. А вие двамата за какво си говорите?
Джонатан положи длан върху ръцете й.
— Сигурен съм, че в Уодсдън ще е прекрасно. А междувременно стана ясно, че както ти подозираш открай време, снаха ни е шпионка, но за жалост е била отвлечена от ислямски екстремисти. Не бива да го обсъждаме, защото от ЦРУ са ужасени какво може да й се случи при евентуална публичност. Адам е довел децата тук, понеже не можел да крие истината от тях, а сега, след като вече знаят, надали ще могат да крият от съучениците си.
— Не, разбира се — съгласи се Гуен. — Надали биха крили.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джонатан.
— Скъпи, те са тук вече два дни. Наистина ли мислеше, че няма да ми кажат? Ако ЦРУ се притеснява, че те може да се издадат пред приятелите си в училище, повярвай ми, няма голям шанс децата да скрият от баба си.
— Да, надали биха го сторили — съгласи се Джонатан.
— Е, кой знае, може пък да успеем да ти помогнем, Адам. Преподавала съм на много интересни хора през годините и обичам да поддържам връзка с тях. Поне мога да опитам.
Морган губеше представа за времето. Сал, както наричаше анонимния салафит, с когото се беше срещнала вечерта, когато я преместиха в провинцията, спази обещанието си и й позволи да се изкъпе през онази първа нощ. Обаче оттогава я държаха в пълен мрак. Някой — сигурно Зейнаб — все още я водеше до тоалетната през различни интервали от време. Обаче когато ходеше, й завързваха очите и й слагаха качулка, преди да я изведат от килията. Понякога проникваше мъничко светлина, когато някой отвореше вратата, за да й остави вода и поднос с храна. Но веднага след като оставеха храната, отново наставаше пълен мрак и тя се оказваше принудена да се храни опипом, доколкото може. Самата килия беше по-голяма. Обаче никой не разговаряше с нея. Морган знаеше, че са минали няколко дни. Почти нямаше представа колко точно. А що се отнася до местоположението й, можеше само да се чуди дали не я държат в същото място, където Абдел Насър й беше обещал да я заведе на тайна среща в деня на похищението над тях. Уверяваше я, че никой не подозира, че той го притежава. Явно похитителите знаеха, нали го бяха наблюдавали. Ако Морган беше права, имаше нищожна вероятност някой да обезпокои похитителите.
Напипа питката и бутилката с вода и се замисли над хода на събитията, довели я тук. След лятото на 2003 година отново работеше с Гари Търмънд. Много дълго това не беше мечтаната от нея полева работа. Обаче беше истински рай в сравнение с мрачния период след 11 септември, когато коридорите на Лангли сякаш бяха залети от прилив на чиста патриотична ярост, усещане за мисия и колективна цел, по-велики от всичко, което бяха преживявали от десетилетия насам — поне тя долавяше разлика. Съзнанието й се върна към онзи петък през юни 2003 година, към едно от вечерните събирания в Централата, когато с колегите пийваха бира и си разказваха истории. Не беше виждала Гари от няколко години. Изглеждаше понатежал, но ведър, а тъмният му махагонов тен показваше, че той явно не прекарва много време в периметъра, ограничен от околовръстното шосе на Вашингтон.