— Здрасти, Морган, изглеждаш добре — поздрави я. — Как е любимата ми майка разузнавач? Чувам, че Ейми си има по-малко братче. Както и да е. Кариерата ти се развива забележително! Продължавай така и някой ден ще станеш началник на всички ни.
— Добре съм, благодаря. — Тя се помъчи да потисне лека въздишка. — Децата са страхотни. Знам, че много скоро ще станат напълно самостоятелни. Но колкото и важна да е работата ми в Управлението, не ми е достатъчно.
— Искаш ли пак да работиш за мен?
— Познаваш ме, Гари. Аз съм момичето, което марширува с АОК. Аз първа разкрих някои от мрежите на онези копелета. Виж, не мога да приема задача, която ще изисква с месеци да отсъствам от къщи, но дали няма нещо не толкова продължително?
Гари внимателно се взря в нея.
— Сериозно ли? — Махна с ръка към стаята. — Наистина ли си готова да се откажеш от всичко заради риска да те прострелят и да пипнеш диария?
Още докато говореше, Морган съзнаваше, че няма да осведоми Адам за този разговор.
— Да, Гари, така мисля.
— В момента няма нищо. Но ако се появи, ще те имам предвид. Както сама каза, нали ти си момичето, което марширува в редиците на АОК!
Няколко седмици по-късно Морган се оказа прехвърлена в анонимна офисна сграда в Тайсънс Корнър, Вирджиния. Все още работеше на бюро и пътуваше мъчително от Бетезда, но Гари й беше обещал при възможност да й намери подходяща полева задача. А междувременно в момента тя изпълняваше ключова логистична роля в няколко антитерористични операции, които бяха фронтовата линия на войната срещу тероризма. Част от тях включваха непознати термини като „подсилени техники за разпит“ и „специална екстрадиция“, които според нея бяха спорни от етична гледна точка. Тя си спомни отдавнашното си обещание към Адам: ако се натъкне на доказателства, че Управлението не спазва конституционните ценности, в името на чиято защита тя беше започнала работа тук, Морган щеше да разгласи случая и да му даде материал за най-голямото проклето дело в кариерата му. Обаче сега бяха във война, в разгара на война срещу безмилостен враг, затова не каза нито дума.
Работата й изискваше да знае някои подробности за служителите в отдела и за операциите по цял свят — информация, която можеше да нанесе огромни поражения, ако попадне не където трябва. Означаваше също, че Морган е донякъде запозната с неприятните техники, които в момента използваха похитителите й, за мъчение: не само тъмнината, а и оглушителния шум, изпълващ я часове наред всеки ден — един-единствен албум на рапъра Еминем, който й пускаха оглушително в килията. Докато предъвкваше хляба си, музиката отново се разнесе. Знаеше, че ще продължи с часове — един и същи запис, който ще се върти отново и отново до безконечност.
Безмилостен и неотвратим, той не й позволяваше да заспи. Само веднъж беше усещала времето да тече толкова бавно. Преди години, когато с Адам отидоха на ски в Колорадо, си счупи крака и трябваше да остане пет дни в болницата, докато се възстановява след операцията. Дните бяха неприятни: безкрайни часове неудобство, през които ту дремеше, ту гледаше скучните предавания по телевизията, по които се захласваше другата жена в стаята. Обаче нощите бяха безкрайни — няколко минути сън, прекъснати от дълги периоди, през които Морган се мъчеше да намери нова поза, която не натоварва толкова счупения крак. Поглеждаше часовника си, после се бореше с порива да го направи отново, докато накрая се предаваше и установяваше слисано, че са минали по-малко от двайсет минути. Разбира се, сега нямаше часовник и единственият начин да отмерва часовете беше да брои колко пъти „Еминем Шоу“ стигаше до края и започваше отначало.
Въпреки всичко се чувстваше признателна за две неща. Първото беше, че след преместването в новия затвор не беше получавала световъртеж. А второто се дължеше на осведомеността й за затвор на ЦРУ в Афганистан, където подлагаха затворниците на подобно звуково насилие в продължение на двайсет и четири часа за периоди до три месеца. Доколкото можеше да прецени, на нея не й се бе налагало да изтърпява изтезанието за повече от петнайсет часа, след което Сал и приятелчетата му изключваха музиката за няколко часа. Може би не разполагаха с достатъчно хора. Така или иначе, този режим й осигуряваше безценен отдих.