Току-що бяха изключили музиката — най-сетне възможност да си отпочине. Обаче пред вратата си долови разговор между няколко човека. Явно ставаше дума за нея, защото различи думите амрики, „човешки права“ и името си. Палестинците често вмъкваха английски фрази в разговори, които водеха предимно на арабски, но после дочу нещо, което смрази кръвта й: „агент на ЦРУ“. Бяха ли разбили прикритието й? Бяха ли намерили джипиеса в чантата й? Но дори това не доказваше нищо: служител на Държавния департамент можеше да носи същото устройство. Дали Абдел Насър се бе пречупил по време на разпитите? Можеше само да чака.
Няколко минути по-късно на мястото на мрака лумна мощна светлина и вратата на килията рязко се отвори. Обаче сиянието продължи съвсем кратко, защото двамата мъже, които влязоха, надянаха на главата на Морган плътна качулка и после я издърпаха навън и я замъкнаха по някакъв коридор до оскъдно мебелираната стая, където се беше срещнала със Сал при пристигането си. Там й свалиха качулката и пред непривикналите й очи стените и подът сякаш засияха с вътрешно сияние. Тя примигна като новородено котенце и присви очи. Морган седна срещу Сал с оковани ръце и крака, съзнавайки мъчително, че дни наред не се е къпала и не е мила косата си. До него имаше камера на статив.
— При последната ни среща ти казах, че ще направим видеозапис — заяви той. — Приготвили сме ти сценарий. Моля те, прочети го предварително.
Текстът беше с големина четиринайсет пункта и двойна разредка — в известен смисъл лесен за четене. Обаче да го изговориш пред камера и после да го излъчат по цял свят? След като прочете първото изречение, Морган осъзна, че никога не би могла да го стори. Текстът гласеше: „Аз съм Морган Купър и съм агент на ЦРУ.“ Направеше ли това признание, щеше да застраши живота на всеки служител и на всеки агент, с когото бе работила. Лошите трябваше само да разберат кои са били сътрудниците й. А ако бяха умни, това минимално признание щеше да е само началото. По-добре да не си представя начините, по които щяха да се опитат да изтръгнат от нея какво знае за методите на Управлението и за операциите.
Каза си, че някак трябва да изиграе възмущението на истински невинен човек. Отговорът й към Сал беше презрителен:
— Би трябвало да знаете, че това е напълно неприемливо. Няма да призная, че съм нещо, което не съм — нито на четири очи, нито публично. Прекрасно знаете, че съм дипломат. Работя за Отдела за демокрация, човешки права и правото на труд и се опитвам да помогна и да закрилям палестинците. Работата ми не е шпионаж, а защита на свободата и на човешките права.
— Разбира се, имате прикритие. Но изобщо не мисля, че този сценарий не е верен — отговори Сал. — Това не е… как го казвате… цялата истина и нищо друго освен истината. Но е някакво начало, върху което ще надграждаме.
— Нищо подобно няма да направим. И преди да започнете да ме заплашвате, нека ви предупредя. Газа не е Афганистан. Това място не е под ваш контрол. Разчуе ли се за отвличането ми, всяка ваша съперничеща групировка ще се опита да ме намери. А надали ще ви се иска да сте тук, когато успеят.
Сал даде знак на един от пазачите. Превръзката за очи и качулката бяха поставени отново и тя беше отведена обратно в килията си. Може би така й се струваше, но Еминем звучеше като че ли още по-силно.
8.
Понеделник, 16 април и вторник, 17 април 2007 година
Затишие от Еминем: време да подреди мислите си. В продължение на дни и седмици Морган се опитваше да не мисли за Абдел Насър, защото тогава съзнанието й отново се изпълваше със страховитите движещи се картини от залавянето им. Сега обаче, преди разпита тя се застави да поразмишлява какво е най-вероятно да му се е случило. Дали са лекували раните му, или вече са го убили? Може би, потръпна тя, за него ще е много по-лесно, ако го бяха убили. Не знаеше защо, но по някаква причина имаше усещането, че е среднощ. Явно част от биологичния й часовник се беше запазила и Морган се почувства замаяна и дезориентирана, сякаш отново щеше да получи световъртеж. Огледа стаята за късче светлина, с чиято помощ би могла да се ориентира и така да овладее зашеметяването. Еминем беше звучал много по-дълго от обикновено — беше преброила деветнайсет повторения на албума, насилие над сетивата, което й беше трудно да понесе.
Отново се откъсваше от действителността, халюцинираше. Съвършен пролетен ден в Мериленд. Всички бяха отишли до Грейт Фолс заедно с Рони Васерман и нейните деца, а след като се разходиха покрай пълноводната Потомак, си устроиха пищен обяд под дървета с млади зелени листа. Усещаше уханието на дивите цветя и примижа срещу слънцето, защото си беше забравила тъмните очила. Рони, гъвкава и енергична с розовите си шорти, маратонки и оскъдно потниче, ръководеше една игра на фризби. На децата им беше много приятно, крещяха и припкаха, а Морган се радваше най-вече на факта, че Чарли съумява да хвърля и улавя фризбито по-точно от останалите. Не й харесваха обаче погледите, които Рони хвърляше на съпруга й, но пък съвсем рядко разговаряше със самата нея. Може и да беше вдовица, обаче поведението й беше безочливо. След това щеше да дразни Адам: „Сериозно ти казвам, тази жена си пада по теб!“ Обаче коя беше тя да се оплаква след случилото се с Абдел Насър? Рязко се върна обратно в мрака и усети ледена тръпка. В очите й бликнаха сълзи: „Съжалявам, мили мои. Много съжалявам. За всичко.“