Колкото и неефективно да се окаже обучението й, тя все пак има подготовка да се справя със страха за самата себе си. Обаче замисли ли се за Чарли и Ейми, за съкрушителната загуба, която щяха да преживеят, ако и нейното тяло като това на много жертви в Ирак бъде намерено в някоя крайпътна канавка в Газа, тя изпитва черен и всеобхватен ужас, който я обгръща като плътна мантия и заглушава бумтящата музика. А после, докато се мъчи да се овладее, вижда Адам въпреки тъмнината. Стои пред нея, озарен от топлото слънце — не може да е видение, трябва да е реален. Носи костюм, с който го е виждала много пъти, с бяла риза и червената вратовръзка, която си слагаше, когато имаше вероятност да го дават по телевизията — някой му беше казал, че с тези цветове ще изглежда благонадежден.
— Адам! Какво търсиш на това ужасно място? — провиква се тя. — И теб ли заловиха? Чак от Америка ли те доведоха? За бога, махай се оттук, преди да е станало късно. Какво ще стане с децата, ако и двамата сме пленници?
Той не отговаря, само стои. Изглежда мил и малко разтревожен, но не е гневен. Сигурно й е простил. Мъчително е обаче, че не изразява чувствата си с думи, макар че подобно на много други съпруги Морган не за пръв път се сблъсква с такова поведение.
— Боже, Адам, просто говори с мен! Какво става? Нуждая се от помощ, но не разбирам какво правиш. Трябва ли да направя нещо? Имаш ли някакъв план как да ме измъкнеш?
Той продължава да мълчи, а после започва да избледнява. Пулсът й се ускорява и Морган отново си припомня на какво са я учили. И цялата се разтреперва. Току-що е получила истинска халюцинация, а не си бе дала сметка, докато траеше видението. Вдишва дълбоко и се опитва да се успокои. Мозъкът й бавно възстановява безпристрастното си състояние. Тя се наблюдава, документира собствените си емоции. Но същевременно отваря пролука за нова тревога — опасението, че ако тя умре или загине, Адам няма да се справи. Кой ще помни рождените дни на всичките им роднини? Нима би променил навиците си и би се научил да приготвя обяда на децата преди натоварения си работен ден или багажа им за ваканциите? Ще забелязва ли кои дрехи са им омалели и кои още могат да носят?
Поне са й дали малко храна и много вода: три еднолитрови бутилки вместо обичайната една и Морган ги изпива всичките. Дотолкова е обезводнена, че не изпитва нужда да уринира. Така или иначе, Зейнаб я няма, за да я заведе до тоалетната.
Мъжете отново идват да я изведат, след като албумът се е завъртял още четиринайсет пъти.
И тя отново се озовава в познатата стая, а пред нея са Сал и Карим. Този път, след като свалят качулката, те я карат да остане права. Между нея и тях има дървен плот, наклонен под ъгъл от двайсетина градуса. На неравномерно разстояние има найлонови ленти, а малко над долния край под прав ъгъл са заковани две летви, така че цялостното впечатление е за разпятие. Пулсът й се ускорява. Знае какво предстои.
— Това ти е познато. ЦРУ го използва, може би ти също — казва Сал. — Четох, че през Средновековието служителите на Инквизицията показвали инструментите за мъчение на жертвата, преди да започнат да я разпитват. Понякога човекът започвал да говори още щом ги зърне. Затова сега ти показвам това и те питам — ще си признаеш ли? Ще прочетеш ли изявлението, което ти показах по-рано, и ще признаеш ли, че си агент на ЦРУ? Предупреждавам те, това не е тренировка и нямаме лекар, който да каже кога да спрем. Ако нещо се обърка или ти се опиташ да издържиш, за да докажеш нещо, може да умреш.
Морган го поглежда в упор.
— Никога — отговаря, — никога. Нямам какво друго да кажа освен истината.
— Знаеш ли защо го правим? — пита Карим.
Тя се взира в него и потръпва. На лицето му е изписана омраза.
— Не само с цел признание. А и като наказание. Заради онова, което направи в Косово.
— Наказание ли? Не разбирам. В Косово се опитвах единствено да ви помогна.