9.
Петък, 20 април
Както обикновено Адам провери електронната си поща рано. Имаше съобщение от Гари от предната вечер. Беше пристигнало в имейла му в два и половина през нощта британско време и тонът му беше безцеремонен: „Адам, трябва да говорим. Звънни ми на мобилния след пет сутринта, източно време. Ще съм станал.“
Адам имаше да свърши някои неща, преди да му се обади. След като разбра, че за връщането им в Америка не може да става и дума, майка му беше успяла да уреди да приемат Чарли и Ейми в местното основно училище, в което Адам беше учил някога — „Фил и Джим“, както го наричаха обикновено, а в действителност „Сейнт Филип и Сейнт Джеймс“. Бяха започнали в началото на седмицата. Както винаги паралелките бяха запълнени, обаче главната преподавателка по английски, жена с превъзходното име Кели Брейн, беше член на читателската група на Гуен и беше използвала връзките си, за да запишат децата. Адам възнамеряваше да замине за Близкия изток, след като ги настани. Колкото и заповедни имейли да му изпратеше Гари, все още нямаше почти никакви признаци, че провежданото от Управлението издирване на жена му става по-ефективно.
Той знаеше, че ще му е трудно да остави Чарли и Ейми, особено ако, както се надяваше, ще пътува до Газа сам. Как щеше да оправдае отсъствието си и факта, че най-вероятно ще се изложи на опасност? Преди две вечери Ейми му помогна да вземе решение, когато приседна на леглото й.
— Тате? Скоро ли ще заминеш да потърсиш мама в Израел?
— Да. Така поне смятам. — Тогава тя сякаш прочете мислите му: въпросът сериозно го измъчваше.
— Помниш ли онази жена, с която се срещнахме в Александрия? Ти каза, че тя има приятели, които ще ти помогнат. Трябва да ги накараш да ти помогнат, тате. Мама е сама. Тя има нужда от теб.
Вече се очертаваше нов семеен режим. Всяка сутрин Адам събуждаше децата, приготвяше закуска и опаковаше обяда им, после в хубавото пролетно време поемаха заедно по богатите викториански улици на Северен Оксфорд към училището. След това Адам понякога се отбиваше в местната спортна зала, но нямаше много за вършене, преди децата да се приберат. Затова дълго размишляваше. След три седмици и половина без жена си Адам беше схванал нещо съществено: че каквито и проблеми да имаха, тя ужасно много му липсваше.
Отчасти нуждата му беше чисто физическа. Може и да не беше откликнал на авансите на Рони, но те го възбуждаха и заспеше ли, нерядко се събуждаше от силно еротични сънища. А след тях нахлуваше тревогата. Не беше само страх, че може никога да не си я върне. Той не беше сигурен какви ще бъдат отношенията им, ако успееше да си я върне.
Скандалите, разстроили живота им през последните месеци, бяха почти еднакви. Обикновено започваха, когато Адам изразяваше опасенията си относно Газа, и двамата повишаваха тон, щом той изтъкнеше, че не разполагат с достатъчно благонадеждна детегледачка, за да може той да си върши работата и в отсъствието на Морган. Нейният отговор в основни линии винаги беше един и същ: уверенията му през годините, че иска да подкрепя кариерата й, били лъжа; той винаги поставял себе си и собствените си нужди на първо място, затова сега, независимо дали му харесвало, бил негов ред.
Адам знаеше, че тя има основание. Преди да се премести в „Спинкс Макартър“, когато му се налагаше да отсъства седмици наред, за да изрови нови доказателства, които да използва при обжалването на някоя смъртна присъда, той бе приемал за даденост, че Морган ще се справи сама: в крайна сметка тя работеше на бюро и на редовно работно време. В самото начало, когато тя забременя, Адам предложи да поеме грижата за бебето, а тя да продължи да работи на терен. Обаче и двамата знаеха, че предложението му не е сериозно. През всичките тези години Морган се бе чувствала възпрепятствана и едва напоследък започваше да реализира възможностите си. Той, от друга страна, се справяше изключително добре като pro bono защитник на човешките права във водеща адвокатска кантора във Вашингтон и това всъщност беше неговата сбъдната мечта.
Обаче напрежението помежду им не беше следствие единствено от обичайните договорки за устройване на деловия живот и на бита, характерни за всяко семейство с двама работещи родители. Както се беше досетил баща му по време на разговора им в градината, в основата на всичко стоеше друг, по-мащабен проблем, който нито един от двамата не се чувстваше способен да обсъжда: убеждението на Адам, че ако Морган е вярна на принципите си, никога не би започнала работа в ЦРУ и със сигурност би трябвало да напусне сега. След пролетта на 2004 година, когато в публичното пространство започнаха да изтичат подробности за тъмната страна на терористичните нападения, капка по капка отрова, у Адам се оформи подозрението, че съпругата му може да е играла ключова роля за подкрепата на операции, които са едновременно незаконни и неописуеми. Тя никога не говореше откровено за работата си и това можеше да се очаква. Обаче категоричният й отказ да обсъжда с него която и да било страна на дейността си и да му даде дори смътна представа за характера на настоящата си мисия, го накара да се страхува от най-лошото. Вече й нямаше доверие, че ще постъпи правилно. Ако му беше изневерила с друг мъж, сигурно щеше да го заболи повече, но щеше да го преодолее по-лесно. Обаче ако страховете му се окажеха основателни и тя наистина беше изменила на ценностите, които той смяташе, че винаги са споделяли, Адам смяташе, че бракът им ще бъде обречен.