Отначало говореше относително спокойно.
— Адам — поде тя, — наложи се да почакам да пристигне Роб, защото нямам номера на мобилния ти. И очевидно не мога да те намеря у дома. Искаш ли да знаеш как го разбрах?
— Как, Шери? Много съжалявам, че не те държах в течение, но нека ти обясня…
Тя изглежда не го чу.
— Ето какво, Адам. За мен е очевидно, че ме отбягваш. Нещо повече, има сериозен проблем, за който не ми съобщаваш. Имам право да знам тези неща — в случай че си забравил, аз съм майката на Морган. Получих имейла ти и се замислих. После се качих на самолета и отидох във Вашингтон. Взех ранния полет вчера сутринта и се върнах вечерта. Пътувах със самолет, с метрото и с такси до къщата ви и я заварих празна, освен това ми се стори, че ще отсъствате не само следобед, а седмици наред. Седнах на верандата и се зачудих какво да правя, после си спомних за приятелката ви, онази симпатична мила вдовица Рони. Спомних си как се стига до къщата й, а таксиметровият шофьор ми беше дал визитка, така че му звъннах и той ме откара. Така… Допускаш ли какво ми каза тя?
— Не — отговори Адам уморено. — Но по-добре ми кажи.
— Покани ме вътре, направи кафе и веднага си пролича, че е ядосана. Каза, че Морган не се е върнала от деловото си пътуване и още я няма. Каза също, че ти е помагала по всякакъв начин с децата, а ти си се изпарил, без да й кажеш нито дума, само си й изпратил имейл, че заминаваш за Англия. Най-накрая научих истината и, кълна се, едва не припаднах. Тя ми каза, че дъщеря ми е в Газа. — Шери явно се мъчеше да овладее риданието си. — Газа! Какво си въобразяват тези от Държавния департамент, как така ще изпращат там жена? Ами ти? Как можа да я пуснеш?
— Не съм я пуснал, както се изразяваш — кротко възрази Адам. — Нямах голям избор. Тя е зрял човек, Шери. Не бях доволен, но решението си е нейно.
— Преди да се кача на самолета, се обадих на Роб и на Гери, един тип, с когото излизах и който пише за „Тексас Мънтли“. Разказах му какво се е случило и той отговори, че според него става дума за ЦРУ. Затова се обади на пиарите на ЦРУ, уж че пише някаква статия, и ги попита дали е вярно, че Морган е отвлечена. Нищо не му казали, Адам. Обаче ти ще ми кажеш. Имам права.
— Съжалявам, Шери. Знам, че трябваше да говоря с теб, но имах причини, много основателни причини да не го направя. Чувствам се зле и съзнавам, че сигурно си бясна, но ме изслушай…
— Да те изслушам ли? Дъщеря ми е изчезнала от близо месец, а вместо да ми съобщиш какво се случва, ти ме отсвирваш с един имейл, а после прелиташ океана с внуците ми. Ако не беше Рони, сигурно щях да отида в полицията и да им съобщя, че дъщеря ми е погребана в градината ви. Нали не се опитваш да ме убедиш, че това е нормално?
— Не, Шери, не е нормално. Изобщо не е нормално. Но ако нямаш нищо против, дай да поговоря с Роб.
Разнесоха се приглушени звуци явно от напрегнато обсъждане между Роб и Шери. Накрая той чу гласа на тъста си:
— Здравей, Адам. Как си?
— Можеше да е и по-зле.
— Какво да направя, приятел?
— Ами, първо, би ли се опитал да успокоиш малко Шери?
— Разбрано. Но какво става? Знаеш, че ти пазя гърба, но трябва да ми дадеш някаква информация. — Адам долови как гласът му пресеква дрезгаво. — Как да помогна на момиченцето си? Какво мога да направя?
— Роб, съжалявам, че не ви казах за всичко това. Бог ми е свидетел, че ми се искаше. Виж, не мога да говоря много по телефона, но има причина да съм толкова сдържан. Колегите на Морган ясно ми дадоха да разбера, че публичността несъмнено ще застраши безопасността й, и продължават да ми повтарят, че най-много се страхуват от изтичането на информация. Изглежда, смятат, че ако кажа на някого, дори на хора, на които имам доверие, вероятността да се случи нещо лошо расте. Както и да е, това е причината да не ви се обадя. Затова изпратих имейл на Шери, затова доведох децата в Англия.
— Мамка му! Каквото и да се случи, най-добре е вече да споделяме помежду си.
— Знам.
— Е, какви са ти плановете? Просто ще стоиш в Англия и ще чакаш Управлението да предприеме нещо ли?
— Не. Заминавам за Израел. И ако успея, за Газа. Ако Управлението не успее да я намери, може би аз ще успея.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Боже, трябва ми малко време да асимилирам всичко. Направо не ми се мисли какво преживява Морган, никак не ми е лесно, но ако спипаме тези копелета… — Гласът на Роб заглъхна, после продължи: — Не забравяй, че познавам много хора със сериозни връзки. Не е нужно да ти го казвам направо, ти ме разбираш, но ако ти трябва помощ, ми се обади. По всяко време, денем или нощем.