Морган преброи три благоприятни обстоятелства. Първо, още беше жива и доколкото й беше известно — Абдел Насър също. Второ, след принудителното си признание тя беше на светло дори когато токът спираше, защото й бяха дали стояща лампа с батерии. Виждаше усойната и мръсна стая, превърнала се в неин дом. И последно, край с Еминем. Освен това и Зейнаб беше тук — ако изобщо я бяха лишили от присъствието на младата жена по време на тъмния период. Отначало, след като Морган се върна от онзи ужасен разпит с гащеризон, подгизнал от вода, урина и кърваво повърнато, с пламнало гърло и дробове, Зейнаб се държа почти грижовно, цъкаше и ахкаше разтревожено, когато я заведе да се изкъпе и й даде чисти дрехи. Но после дните се сляха, точеха се бавно като преди и Зейнаб влезе в предишния си образ.
— Днес май ще видиш мъжете — оповести тя и остави поредния поднос с отвратителна храна. — Кажи истината, иначе знаеш какво ще стане: край с Абдел Насър — плъзна тя пръст напряко на шията си.
Морган продължаваше да се измъчва от почти непоносимо отегчение и както и преди, понякога часове наред се откъсваше и търсеше убежище в ярки мечти. Водеше Чарли и Ейми на училище, помагаше им с домашните и организираше развлечения и семейни излети: все неща, мислеше си печално тя, които не бе правила достатъчно в предишния си живот. Но най-сетне си имаше и истинско, реално занимание. Една сутрин Зейнаб й донесе портокал. С огромно старание Морган изработи от кората шахматни фигури: половината бяха очертани върху оранжевата страна, а останалите — върху бялата мека вътрешност на кората. Сетне с нокти издраска дъска върху мръсния под и часове наред си поставяше предизвикателства, разиграваше обичайни и редки партии, които помнеше от участието си в отбора по шахмат в прогимназията.
Оранжевите тъкмо бяха предприели атака по левия фланг, когато пазачите на Сал се върнаха и макар отново да я оковаха, този път не й сложиха качулка. Докато вървяха по боядисания в тъмносиньо коридор, Морган мислено си отбелязваше подробностите. На седем крачки от килията й вдясно имаше врата, а след още седем крачки имаше и врата отляво. Следваше ляв завой под прав ъгъл, а шест крачки по-нататък беше вратата на стаята за разпити. Помнеше, че слезе по стълби в нощта, когато пристигна. Леката влага и липсата на прозорци потвърждаваха, че най-вероятно се намира в подземие. Дали стълбите не бяха зад някоя от тези врати? Може би щеше да има възможност да го установи.
Този път Сал се държеше вежливо.
— Моля, седнете, госпожо Купър. Допускам, че няма да вършите глупости, затова ще свалим оковите.
— Той махна с ръка и веригите незабавно бяха свалени.
— Няма да се срещаме всеки ден, но известно време ще се виждаме доста често. Сигурно сте имали предостатъчно време да размишлявате над случилото се миналата седмица и се надявам повече да не се налага да повтаряме тези неприятни действия. Удобно ли ви е?
Морган седна на твърдия дървен стол и раздвижи крайниците си.
— Върши работа. Но ми дайте малко вода, ако обичате.
Сал каза нещо на арабски и един от пазачите излезе от стаята и се върна с бутилка от половин литър.
— Виждате ли? — каза той. — Отсега нататък с ваша помощ ще съм доброто ченге, както казвате вие. С вас ще постигнем разбирателство и в резултат срещите ни ще бъдат много по-ефективни. Както пише в американския военен наръчник за водене на разпити, „използването на сила е лош метод, тъй като дава неблагонадеждни резултати“. Затова, хайде да проведем един приятен разговор, но този път ще ми кажете истината.
Разбира се, Морган беше обмисляла стратегия за поведението си по време на разпита. Издигането й в йерархията на централното управление на ЦРУ бе свързано с тайни, които тя в никакъв случай не биваше да издава, включително подробности за агентите, работили на места като Афганистан и Пакистан под прикритие, както и за операции, довели до смъртта на „много ценни обекти“. Освен това знаеше много за комуникациите и компютърните системи в Управлението.
Парадоксално, но стратегията й с цел оцеляване беше да говори, защото откритото отрицание щеше да отведе нея и Абдел Насър в гроба — както току-що й беше напомнила Зейнаб, ако не кажеше истината, „знаеш какво ще стане“. Следователно не можеше да оттегли изключително важното си признание, че работи за Управлението, пък и бездруго нямаше да й повярват. Вместо да лъже, тя беше решила да им сервира малки дози истина. Дни наред беше отсявала нещата, които знае, в различни категории, мъчеше се да определи какво би заинтересувало Сал и колегите му и колко да съобщи, без да нанася сериозна вреда. Планираше да разкрие информацията възможно най-бавно, като накрая се впусне в многословни и украсени подробности с надеждата, че ако говори достатъчно дълго, някой ще намери къщата и ще я спаси.