— Разбира се, когато започнем, аз ще задавам въпросите — каза Сал. — Днес обаче ще уточним основните правила. Ако искате да попитате нещо, давайте.
— Колко време възнамерявате да ме държите затворена? Несъмнено разбирате, че това не може да продължи дълго.
— Госпожо Купър — уморено поде той, — да не започваме тази тема. Само от вас зависи кога и как ще завърши всичко. Нещо друго?
Тя се замисли за убийствената жестокост на Карим и за копнежа, който беше доловила в погледа му, докато той се канеше да пререже гърлото на Абдел Насър.
— Само едно. Вие и Карим. Мъжът, който ме познава от Косово. Не виждам много общо помежду ви.
— Грешите, госпожо Купър. Родителите ни са живели в различни страни. Аз разполагах с много по-добри материални условия и възможности за образование. Но и двамата сме посветили живота си на тази борба, която според нас може да се окаже ал-Малхама, великата и окончателна битка между мюсюлмани и християни, предсказана от Пророка Мохамед, мир на праха му. В сравнение с Карим аз съм обикновен пехотинец, негов слуга. Положил съм пред него баят, клетва за вярност, и той може да направи с мен каквото пожелае. Карим е моят водач, моят емир.
След като излезе от кабинета на Юджин, в главата на Адам цареше пълен хаос. Пред него беше успял да овладее чувствата си, но когато се озова в огрения от слънцето Тел Авив, пороят им го заля. Изпитваше облекчение, защото най-сетне имаше доказателство, че тя е жива — или поне е била жива при заснемането на видеото. Обаче на връщане към хотела пред погледа му непрекъснато беше ужасното състояние, в което беше видял Морган. Разумът неизменно му подсказваше, че тя най-вероятно ще бъде изтезавана. Емоционално обаче се беше вкопчил в надеждата Морган все още да бъде в относително добра форма, а похитителите й да целят само символично внушение, а след като го постигнат, да я освободят невредима. Беше се уверил, че действителността е много по-лоша от опасенията му. Гласът й, толкова ясен и мелодичен, на записа звучеше много дрезгаво, сякаш дори говоренето й причиняваше физическа болка. Освен това Морган имаше вид на болна. Очите й бяха лишени от прозрачност и от обичайния си живец. И онова силно и страховито потреперване по средата на изявлението й. Какво й бяха сторили тези копелета? На записа нямаше дата — откога се случваше всичко? Дали продължаваха да я изтезават? И каква беше тази неясна групировка „Джанбия ал-Ислам“? Адам беше проучил в интернет многобройните разновидности на екстремизма в Газа, но тази групировка не се споменаваше никъде.
Щом се прибра в стаята си, се обади на Роб и му разказа всичко.
— Ще говоря с приятели — заяви полковникът с леден тон. — Не можем да допуснем да й се случва това, без някой да понесе последиците.
Адам не го попита кои са въпросните приятели. Вероятно подслушваха мобилния и стационарния му телефон.
— Внимавай какво ще кажеш на Шери.
— Не се тревожи, ще внимавам.
След това Адам се почувства изцеден. Не беше мигнал през петте часа на седалката си в икономичната класа на полета на „Бритиш Еъруейз“ и щом се отпусна на леглото, потъна в безпаметен сън. Когато се събуди, вече беше тъмно. Почти беше време за срещите му. На втората им среща в Лондон Имад му беше дал точни инструкции и той ги изпълни.
Облече си черна фланелка, черни джинси и маратонки и тръгна по крайморския булевард. Запъти се по пясъка към един от баровете на плажа, където се настани на шезлонг в черния левантински мрак, а на пластмасовата масичка до него имаше свещ с потрепващо пламъче. Поръча си сода и отпи от нея, докато очите му привикнат с мрака. Когато дойде, единствените клиенти бяха двама американски туристи, които обсъждаха на висок глас планираното си за следващия ден пътуване до Витлеем, но скоро се присъединиха и други хора: двама млади влюбени, които изглеждаха напълно погълнати един от друг, и мъж на средна възраст с панталон в цвят каки и обикновена фланелка. Адам допи содата си, изправи се и се запъти към брега. След малко забеляза, че влюбените също са станали. Дали го следяха? Той ускори ход и се отдалечи от водата, запъти се обратно към пътя. Когато стигна, мъжът с фланелката вече беше там и пушеше цигара, облегнат на паркиран мерцедес.
Имад го беше предупредил, че сигурно ще го следят, но Адам не очакваше да бъде толкова явно. Махна на такси и помоли да го откарат на няколко пресечки до хотела. Малко преди да пристигнат, Адам се приведе и каза на шофьора, че е променил намерението си и би желал да тръгнат в противоположната посока, към битпазара в Яфа. Там слезе, подмина няколко модерни ресторанта и навлезе в пазара между празните навеси, където на следващата сутрин щяха да се появят сергиите. Улицата беше почти пуста. Най-накрая забеляза триетажна отоманска сграда с олющена жълта гипсова мазилка. Мъж с бейзболна шапка на нюйоркските „Янки“ се навърташе в началото на една пресечка и махна на Адам.