— От нар — обясни Абу Мустафа и наля една чаша на Морган. — Специалитет от Газа.
Тя беше жадна и отпи голяма глътка.
— Вкусно е, наистина е вкусно.
— Зейнаб го приготви специално. Напомня ми за дома. Жена ми също го приготвя. Ами ти? Кой готви у вас?
— Обикновено Адам, когато си е у дома. Доста го бива.
— Много модерно. Много западно. И той ли пътува често?
— Напоследък немного. Не както преди. Понякога ходи до Гуантанамо. Не е като преди години, когато децата бяха малки, а той заминаваше на юг да разследва смъртен случай и понякога отсъстваше със седмици.
— Ти не се ли притесняваше, когато той заминава и те оставя сама с децата? Нали и ти ме попита същото във връзка с отношението на жена ми към моите отсъствия?
Морган вдигна ръка да заслони очите си от слънчев лъч, проникнал между листата на финиковата палма.
— Да, попитах те. Разбира се, че се притеснявах, знаех, че Адам няма избор. Той много държеше на работата си, от която зависеха хора. А мен през целия ми живот са ме учили, че мъжете и жените са равни, че съотношението помежду им се е променило. А изведнъж животът ми не беше много по-различен от живота на майка ми, която нямаше възможност да гради кариера, защото постоянно се местехме, когато татко получеше ново назначение. Сигурно щеше да ми е по-лесно, ако близките ни живееха близо до Вашингтон. Обаче родителите на Адам са в Англия, а от моите ни делят дълги полети със самолет. Просто винаги е било трудно. Животът ми открай време е само работа, децата, работа, децата. И винаги имам чувството, че не отделям достатъчно време и на двете. Никога нямах време за себе си. Вечер се строполявах в леглото изтощена до краен предел и най-често сама.
Тъмните очи на Абу Мустафа се взряха в нейните настойчиво.
— В нашата култура има други хора, с които да споделиш този товар. Близките винаги са готови да помогнат. Имаше ли и други тревоги по време на отсъствията на Адам?
— Какво имаш предвид?
— Притесняваше ли се, че докато ти водиш скучен живот и посвещаваш всяка минута на децата си и на ЦРУ, съпругът ти може и да се забавлява?
Въпросът му беше неуместен, но тя трябваше да продължи да говори.
— Да. Понякога това ме е притеснявало.
— Продължавай.
— Виж, сигурна съм, че почти същото важи за всяка жена, чийто съпруг отсъства често. Само че случаите, с които той се занимаваше, бяха много сложни, особено когато беше насрочена дата за екзекуцията. Хората по принуда прекарват време заедно. Помня, че имаше една правна сътрудничка в Джорджия. Вики. Знаеш как е: по-млада от мен, без деца, в състояние да посвети всяка минута на каузата, на която беше отдаден Адам. Имах чувството, че в продължение на няколко месеца тя го вижда по-често от мен, а когато погледнах снимката й на уебсайта на местната адвокатска фирма, с която работеше Адам, познай какво установих — тя беше красавица. А в това време аз бях капнала от умора. Накрая Адам успя да отмени изпълнението на смъртната присъда на онзи тип и преразглеждане на делото късно следобед в деня, когато той трябваше да умре. Следователно вместо да наблюдават екзекуцията на клиента си, адвокатите от защитата бяха отишли в Атланта да празнуват.
— И според теб са попрекалили с празнуването? — попита Абу Мустафа.
— Да. У дома Ейми беше болна. Ако Адам си беше у дома, щях да я заведа в спешното, но не можех да събудя Чарли, който беше съвсем мъничък, а и нямаше на кого да го оставя. Искаше ми се само да чуя гласа на Адам, за да ми вдъхне увереност. Обадих му се в полунощ, после в дванайсет и половина и през половин час след това, докато най-накрая Ейми престана да кашля и двете заспахме към четири часа. На следващия ден следобед Адам се прибра, изпълнен с гордост от успеха си и с леко помътен поглед. Винаги е твърдял, че нищо не се е случило, че останали до късно в някакъв бар, където пили и разговаряли. Не ми остава друго, освен да му повярвам.
— Не ти остава друго, но вярваш ли му?
— Какво значение има? В момента почти не си спомням кое ми се е струвало толкова важно преди.
— А ти, госпожо Купър? Чувствала ли си се изкушена?
Внезапно Морган долови похотливост в светещите очички на Абу Мустафа.
— Вече отговорих на този въпрос, когато ти и приятелят ти едва не ме удавихте. Отговорът ми е същият, затова предлагам да сменим темата.
Неделя сутринта, началото на работната седмица в Израел. Адам знаеше, че от няколко дни Майк и Гари са в страната, и се учудваше, че не са му се обадили. Обаче нямаше нищо против. Беше зает след срещата си с Башир. Беше установил, че влизането в Газа не е проста работа. Не можеше просто да се появи в Ерес. Трябваше му спонсор, някой с официален достъп, и беше склонен да направи нужните договорки и да си осигури известна закрила. Преди няколко месеца с Морган бяха ходили на коктейл в Бетезда. Там се j запознаха с Колин Райли, общителен канадец, ръководител на програма, финансирана от Държавния департамент, която се опитваше да обучи по-умерените палестински фракции на умения за съвременна политическа организация.