— Не обръщай внимание — каза Колин. — Млад бъдещ мъченик току-що изстреля поредната ракета към Израел. Сигурно е улучил някое лимоново дръвче. А, погледни, всеки момент ще отворят вратите. Ние сме първи.
Бързо преминаха през формалностите. Шофьорът на Колин, Омар, ги чакаше на паркинга откъм страната на Газа. През последните няколко дни имаше нещо като затишие във вътрешните борби между фракциите и макар да преминаха през различни пътни блокади, нито една не им отне много време. Главното шосе беше широко и относително чисто, но погледнеше ли настрани, Адам усещаше непроницаемия и опасен лабиринт от къщи отвъд, гъста мрежа от улички между морето и Стената. Тя често се показваше — сив бетонен крепостен вал, който се виеше по склона на ниските възвишения, очертаващи източната граница на ивицата на не повече от пет-шест километра оттам.
— Да се надяваме, че не я държат някъде тук — обади се Колин, докато минаваха покрай входа на лагера „Джабалия“. — Съмнявам се някой да я открие в тази пъклена дупка.
Скоро пристигнаха в офиса на Колин — шестетажна постройка, която би могла да бъде и банка. Паркираха в пресечката до задния вход и се качиха с асансьора до шестия етаж. Адам поизостана, докато Колин поздрави рецепционистката и неколцина други служители. Големите прозорци гледаха към затревена площ, наречена „Площад на Незнайния воин“.
— Възползвай се максимално — каза Колин. — Това е най-хубавото място в Газа. Туптящото сърце на града. — Въведе Адам в празна стая, само с бюро и компютър. — Обади се. Ако се съгласят да се срещнат с теб, може да те вземат от долу. Кажи им да дойдат в сградата „Ал-Кафарна“ от източната страна на площада.
Адам извади мобилния си телефон и набра номера, който Ал-Овдех му беше казал да запомни. Почти веднага в ухото му прозвуча носов глас:
— Ало? Мархаба. Търся Кадер? Обажда се Адам Купър. Дадоха ми номера ви. Искам да се срещна с вас и да поговорим за жена ми. — Опитваше се напрежението да не звучи в гласа му, но знаеше, че не успява.
Пауза, през която сякаш телефонът отсреща беше предаден на някой друг.
— Да, господин Адам. Добре дошли. В Газа ли сте?
Адам обясни къде се намира.
— Ще дойдем след четирийсет минути. Ще видите колата. Бъдете във фоайето.
Когато пристигат, и тримата са облечени с джинси, фланелки и кожени якета — неофициалната униформа. Всички са с бради и спират до тротоара с поредната стара тойота „Корола“. На тротоара е пълно с хора и никой не им обръща внимание. Мъжът до шофьора забелязва Адам през стъклените врати на фоайето. Адам вижда колата, дишането му се учестява, той става и излиза от сградата. След секунда вече е прекосил тротоара, а пътникът на задната седалка се пресяга и отваря вратата.
— Казвам се Кадер Абу Фарес — представя се той. — Добре дошъл. Влизай.
Не се усмихва. Адам се настанява на свободното място на задната седалка и веднага щом затваря вратата, колата потегля. На десетина пресечки от площада влиза в тясна уличка. Адам се усмихва на хрумналата му шега: Кадер кадърът.
— Съжалявам, но го правим с оглед на сигурността — казва Кадер. Изважда превръзка за очи от малка кожена чантичка с цип пред себе си и я пристяга около главата на Адам. — А сега излез.
Той се изправя със завързани очи. На сянка са и не се чува шум от автомобили. Усеща как ръце опипват всеки сантиметър от тялото му и сръчно изваждат вещите му: паспорта, мобилния телефон и портфейла му. Чува Кадер да говори с някого на арабски, после чува как друг автомобил се отдалечава.
— Качи се пак. И се наведи, за да не се виждаш.
Легнал на седалката, Адам усеща движението на колата: понякога бързо, друг път бавно, безброй завои наляво и надясно. Преди по-малко от два часа, докато минаваше през Ерес, си помисли, че е прекосил последната граница между личната си сигурност и опасността. Сега знае, че това е било само началото и че трябва да преодолее още много прегради, след всяка от които ще попадне в още по-вътрешен опасен кръг. Най-сетне колата спира.
— Излез, ако обичаш.
— Където и да се намираме, цари зловеща тишина.
— Чуваш ли този звук? — пита Кадер.
— Какъв звук?
— Вслушай се. Оттам, горе.
Адам различава съвсем тихо, сякаш въображаемо бръмчене: пронизително, но и приглушено, като далечна зъболекарска машинка.
— Израелски безпилотен самолет — пояснява арабинът. — Шпионски самолет. Не се вижда, но по звука съдя, че е там, а човекът, който го управлява и ни вижда на екрана си в Биршеба, може да ни изпрати ракета F-16, когато си поиска. Не го забравяй, господин Адам. Израелците са ти приятели, но днес може да те убият.