— Искаш да намериш жена си. — Гласът на Кадер неочаквано зазвучава спокойно, заплашително. — И така ли мислиш да го постигнеш? Като ни шпионираш? Ти искаш да намериш госпожа Купър. Е, според мен знаеш, че точно така израелците са открили Башир — друг човек, когото си помолил за помощ и който сега ще лежи години в затвора.
Върху масичката има пепелник и Кадер оставя вътре чипа, после го подпалва със запалка. След секунди той се превръща в топяща се пластмаса.
— Сега, след като вече не могат да ни проследят, ще направим нещо друго. За кого шпионираш, господин Адам? За Израел или за Америка? За „Шабак“ или за ЦРУ?
— Ако не ми вярвате, говорете със семейството на Ахмад Махмуд. Те ще ви разкажат как не допуснах надеждите им да умрат. — Адам е възвърнал самообладанието си. — Искрено съжалявам за Башир. Той ме прие добронамерено, а аз неволно съм го предал. Но ако съм имал проследяващо устройство, някой го е поставил тайно и аз нямам представа кой. Идвам при вас, защото не мисля, че ЦРУ имат представа къде е Морган, а съм сигурен, че след време вие ще я намерите.
Кадер не казва нищо, но в погледа му се чете съмнение. Изправят се и излизат — Адам и същите трима мъже като преди. В основата на стълбите отново му завързват очите. Повеждат го към колата и го натикват вътре.
— Твърдиш, че жена ти е отвлечена от „Джанбия ал-Ислам“ — казва Кадер, когато колата отново потегля. — Добре. Ако тя е в Газа, ще узнаем истината.
Отново странното движение. Този път пътуването продължава по-дълго, но колата се движи бавно, на моменти почти спира. Докато пътуват, Адам усеща, че по улиците става нещо. Отначало шумът е далечен и едва доловим, но постепенно се усилва: викове, врява и после стрелба. Спомня си за един австралиец с безумен поглед, с когото се запозна на някакво парти във Вашингтон и който няколко години беше отразявал войната в Ирак за някаква телевизия. Той не говореше за нищо друго освен за многобройните страховити сблъсъци, които беше преживял, а думите му се лееха като неудържим поток, сякаш сам не можеше да проумее чудото на собственото си оцеляване. Спомня си, че австралиецът наричаше престрелките „пукотевици“ — Адам едва впоследствие установи, че терминът е от военния жаргон в Австралия и Нова Зеландия. Адам осъзнава, че сигурно самият той в момента приближава някоя „пукотевица“, придружаван не от верни бойни другари, а най-вероятно от склонни към самоубийствени действия хора на ХАМАС. Би трябвало да е скован от ужас. Обаче страхът му е примесен с необяснимо въодушевление. Вече никой не може да го обвини, че не се е постарал достатъчно. Странно защо си припомня как като младеж беше чел Жан-Пол Сартър. Вече не е юрист с костюм, прегърнал е съдбата си на екзистенциалист.
Колата спира напълно, предизвиквайки порой от гневни и уплашени думи на арабски от страна на шофьора. Кадер крясва в отговор и Адам усеща как колата започва да се тресе и да се клати. Невидимата тълпа навън крещи неразбираеми лозунги и призиви, а над силния човешки тътен се носи пронизителен писък — воят на оплаквачки. Нечия ръка повдига превръзката, Адам се обръща да погледне Кадер и първо вижда, че той гледа уплашено, а после се извръща към прозореца. Намират се на широка улица, явно близо до центъра на града, и пред колата има море от куфии. Повечето мъже са гладко обръснати, следователно, разбира Адам, са от ФАТАХ, а не от ХАМАС.
— Трябва да бягаме! — Гласът на Кадер е с една октава по-висок, отколкото в апартамента. Той се опитва да отвори вратата, но тя е блокирана от тълпата. През предното стъкло, може би на стотина метра пред тях, Адам забелязва три полюшващи се ковчега, понесени високо от опечалените и увити с цветовете на ФАТАХ. Как се е случило? Как може шофьорът на Кадер да е толкова глупав? Натъкнали са се на политическо погребение. Вероятно хората са убити по-рано същия ден. Сега като че ли всички погледи са вперени в тяхната кола, размахват се юмруци — съвсем очевидно е, че Кадер и останалите са от ХАМАС.
— Заключи си вратата — провиква се Кадер. — Може Да успеем да се измъкнем някак с колата.
Обаче пресата от тела става само по-силна. Дори шофьорът да е склонен и способен да прегази хора, колата не може да помръдне. Времето сякаш забавя ход, когато Адам вдига поглед и забелязва нелепи подробности от нормалното ежедневие: балкон с пластмасови столове, простор с пране, обичайния площад, бетонни сгради. Но колко много хора! И повечето от тях са млади, а така гневни!