Точно отпред виждат как войници в черно, добре екипираните бойци, за които Колин беше казал, че са обучени с подкрепата на ЦРУ, се появяват от една пресечка и когато ги зърва, Адам изпитва облекчение — най-сетне някакъв ред.
— Кадер, погледни! — сочи му.
Обаче когато Кадер ги вижда, започва с нова сила отчаяно да блъска вратата.
— Те са „Форс 17“ — казва той. — Най-лошите. Трябва веднага да изчезваме, иначе сме мъртви.
Адам не вижда кой произвежда първите два изстрела, но явно се разнасят отзад, вероятно стрелецът се крие на някой от затулените от пране балкони. Войниците от „Форс 17“ се разпръсват, когато куршумите затрополяват по бетона на сградите над главите им, а той поглежда ужасен как един от тях се прикрива зад някакъв микробус и вдига оръжието си. Писъците на тълпата вече не са координирани и се извисяват още по-силно, докато Адам рита вратата на колата, облегнал гръб на предната седалка и напрегнал всички сили. Победоносно усеща как вратата поддава и изпъва крак, за да й попречи пак да се затвори. Стисва китката на Кадер и го помъква извън колата. Докато се измъкват обаче, войникът от „Форс 17“ стреля два пъти. Предното стъкло се натрошава, шофьорът се свлича напред, а от шията и челото му руква кръв. На излизане от колата Адам усеща пръските и за част от секундата му се струва, че е улучен. Обръща се, когато третият изстрел уцелва охранителя от ХАМАС, който седи до шофьора. Може би не е мъртъв, но ако се опитат да го спасят, скоро и те ще загинат.
Изненадващата престрелка е накарала тълпата да се отдръпне, в случай че още куршуми полетят нататък, и в броените секунди, преди хората да се прегрупират, Адам и Кадер хукват, отдалечават се от ковчезите, оттеглят се обратно по улицата в посоката, от която са дошли. Няма повече изстрели и след двеста метра тълпата оредява. След още сто метра остават сами на улицата, но продължават да тичат въпреки жаркото слънце. Далеч от навалицата и от мъжете с пушките улиците са пусти, а прозорците — натрошени. Адам няма представа къде се намира — беглец в непознат град. После в пролуката между две сгради зърва морето: явно се движи на север — към Ерес! — успоредно на брега. Опитва се да си припомни картите на Газа, които е проучвал по интернет. В зависимост откъде тръгва, или ще се окаже по-близо до сигурния пристан на кабинета на Колин, или в хаоса на бежанския лагер Джабалия, този врящ казан, в който се боричкат десетки военни групировки. Най-сетне стигат до някакво кръстовище и Кадер спира.
— Ти тръгни натам — посочва той. — И върви само направо. Ще стигнеш до „Площада на незнайния воин“. Това ще ти трябва — бърка в джоба си и подава на Адам портфейла и паспорта му. — Боя се, че унищожих мобилния ти телефон. Трябваше да сме сигурни, че няма още някой чип. — Протяга му ръка. — Ти ме спаси. Вече ти вярвам, хабиби.
— Ами ти? Ти къде ще отидеш?
— Не се тревожи. Наблизо има къща на ХАМАС. Ще съм на сигурно място. Сега върви. Ако е рекъл Бог, ще дойдеш пак и тогава ще намерим жена ти. Но по-късно. Моментът не е подходящ да оставаш в Газа. — Той му махва и бързо се отдалечава към морето.
Адам отново хуква по широката притихнала улица. Някъде зад себе си още чува престрелка, но след малко недалеч отпред вижда площада. Тук мъжете още седят на открито в кафенетата и поглеждат смаяно потния и окървавен чужденец, който тича сам по тротоара. Климатизираната сграда е като рязко потапяне в прохладен планински водопад. Охранителят безмълвно вика асансьора и отвежда Адам до етажа на Колин.
Колин е ходил до тоалетната и е на мраморната площадка, когато вратите на асансьора се отварят. Той внимателно оглежда Адам и се взира в кървавите пръски по спортната му риза.
— Аха, явно започваш да опознаваш Газа. Иди да се измиеш и ще ти заема една фланелка. А после най-добре да се прибираме.
Адам поглежда часовника си. Три и четирийсет и пет следобед. Успял е да се върне петнайсет минути по-рано от крайния срок, който Колин му е дал за Газа.
Адам беше предупреден, че в Ерес ще има засилена охрана, и очакванията му се оправдаваха. Най-силното му желание беше да се върне в Тел Авив, да си вземе душ и да отмие страховете и чувството си за безсилие. Преди това обаче трябваше да застане в охраняваната зона в Ерес и да се подчини на заповедите, издавани по високоговорител от служителите, които наблюдаваха от разположена нависоко кабина от бронирано стъкло. „Извадете джобовете си. Оставете паспорта и портфейла си върху пластмасовата табла и я бутнете по конвейерната лента. Свалете колана, часовника и обувките си. Сега влезте в кабината за откриване на експлозиви.“ Макар Адам да не носеше багаж, проверката отне четирийсет минути. После, когато се върнаха в паспортната зала, двамата с Колин се присъединиха към дълга опашка от журналисти, хуманитарни работници и неколцина привилегировани палестинци.