— Боже, почти полунощ е. Най-добре да намеря такси.
— Неподходящо възклицание по тези места, приятелю. Искаш ли най-напред да ме изпратиш? На няколко пресечки е, после ще ти покажа как да се върнеш на главния път за Тел Авив — там веднага ще намериш такси дори по това време.
Адам плати сметката и двамата станаха. Улицата, широк булевард с две платна и ивици трева покрай тротоарите, беше безлюден. Между разперените клони на старите дървета се процеждаше лунна светлина. Докато вървяха, Рони хвана ръката му и я положи на стегнатата си талия. Той усети как членът му се втвърдява под боксерките.
Най-сетне спряха пред вилата на Рейчъл и Аврам. Никъде не светеше.
— Прегърни ме — каза Рони.
Ръцете му притиснаха кръста й.
— Каквото и да е желанието ти, ще го приема — заяви тя. — Ако ти се струва нередно, ще разбера. Ако не сега, е, може би ще настъпи момент, когато нещата ще се променят.
— Не мога. Просто не мога, макар голяма част от мен да го иска и макар че сигурно ще се отрази добре и на двама ни. Обаче прекарах прекрасна вечер. Всъщност най-хубавата от много време насам, много преди Морган да бъде отвлечена.
Тя положи глава на гърдите му. Не продума няколко минути.
— Е, ще те видя ли пак, преди да си заминеш?
— Защо не дойдеш утре в Тел Авив. Това е последната ми вечер.
— Ако успея. И ако Рейчъл няма нищо против. Звънни ми сутринта.
В очите й имаше сълзи.
— Съжалявам, не искам да съм жалка — каза тя. — Не аз преживявам целия този ад — проблемите, с които трябва да се справяте Морган, ти и Рейчъл. Аз съм отстрани. Обаче тя толкова искаше да стане майка. Слава богу, че има Аврам.
— Не си жалка, просто си човек.
Тя го прегърна за последен път, после силно го целуна по устните и се откъсна от него.
— Благодаря, Адам. Прекрасно беше поне веднъж да те видя сам.
— Може би в такъв случай ще се видим и утре.
— Както казват арабите, иншаллах.
По целия път обратно към Тел Авив Адам усещаше уханието й от полото си.
14.
Петък, 4 май 2007 година
Адам се събужда и установява с растящо разочарование, че еротичното преживяване, от което се отърсва, е само поредният сън — не за Рони, а за Морган. Бяха в своята спалня в Бетезда, а тя беше на колене, обкрачила лицето му и подпряла длан на таблата на леглото. Беше потънал в топлината й и усещаше нектара й по лицето си, докато тя движеше разтворената си вулва по устните и езика му, а той се пресегна да щипне зърната на гърдите й така, както знаеше, че й харесва. Усети трепета, надигащ се от бедрата и задника й, предвестник на кулминацията. Не само характерният вкус и мирис правеха съня му толкова жив, а и звукът, неволното гърлено стенание, което Морган издаваше само когато е в екстаз. Откога не го беше чувал? И дали щеше да го чуе отново?
Той идва на себе си, ориентира се. Разбира се, намира се в Тел Авив. Предната вечер е бил с Рони. Тя му даде да разбере, че иска да спи с него, а той никога не бе изпитвал толкова силна нужда от чисто физическо облекчение. Обаче ако го бяха направили, чувството, което щеше да изпитва сега, нямаше да бъде копнеж, а вина. Добре че се срещнаха в Рамат Хашарон. Не можеха да го направят в къщата на сестра й, а нямаше къде другаде да отидат. Спомни си, че я покани да дойде в Тел Авив тази вечер, последната вечер от пътуването му. Може би трябваше да й се обади и да измисли някакво извинение. Последна среща в посолството. Този път ще ги обвини директно, защото вече знае, че само от ЦРУ може да са поставили чипа в паспорта му.
Предния ден Карим не се върна и отново бяха само двамата; Морган и Абу Мустафа отново са в мръсното подземие вместо в просторния двор.
— Според Карим навън е станало твърде опасно — обясни извинително Абу Мустафа. — Боя се, че той има право. Положението в Газа се влошава.
— Какво става? — попита тя. — Как така се влошава?
— Както обикновено, но по-зле. Сблъсъци между групировките и израелски въздушни удари. Винаги е на приливи и отливи. Знаеш го, отдавна посещаваш тези места. В момента явно има прилив.
— Пусни ме тогава. Колкото по-дълго ме държиш, толкова по-голяма е опасността — не за мен, за теб.
— Най-напред ни чака работа. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали, преди израелците да ни прекъснат. Да започнем с Абдел Насър.