Що се отнася до самия него, угризенията го измъчваха силно. Колко съжаляваше за липсата на доверие помежду им, която й беше попречила да му разкаже за главния инспектор. И за изминалите няколко седмици, през които се бе заблуждавал. Измамна беше представата, че би могъл да продължи напред и да постави ново начало в Англия, като остави проблемите нерешени.
Малко след като се прибраха, иззвъня мобилният телефон на Адам. Майк от ЦРУ.
— Здравей. Много време мина — каза той. — Как си?
— Добре при тези обстоятелства.
— Трябва да поговорим. Пристигам в Лондон късно в понеделник. Може ли да се срещнем? В сряда. Удобно ли е?
Оказа се, че Майк няма да бъде единственият му презокеански посетител. Късно вечерта, след като Ацам заведе децата на плуване и ги сложи да си легнат, отвори имейл от Роб. „Предстои ми делово пътуване в Европа. Време е да си поговорим. Ще направя малко отклонение — да се видим следващата седмица в Оксфорд.“
16.
Сряда, 20 юни и четвъртък, 2 юни 2007 година
През следващите седмици Морган се научи да цени един факт, за който беше признателна: Абу Мустафа не умееше да води разпити. След онзи ден с хеликоптера се бяха виждали много пъти, почти винаги в подземието, и само веднъж на прекрасния чист въздух. Той успя да разбере, че докато децата са били малки, тя е била способен административен служител на ЦРУ. Обаче въпреки въпросите му успя да прикрие факта, че е била член на специализиран антитерористичен отряд. И което е по-важно, не издаде нито една от по-дълбоките си и по-деликатни тайни. Организирането на логистиката за тайните операции я беше снабдило със сведения за служителите под прикритие и техните агенти в няколко държави. Ако тази информация попаднеше в неподходящи ръце, в най-добрия случай въпросните източници щяха да бъдат компрометирани и Управлението щеше да се окаже принудено да прекрати операциите с тяхно участие. В най-лошия случай животът им щеше да бъде застрашен. Най-често Морган не научаваше истинските имена на тайните източници. Но като офицер от разузнаването прекрасно съзнаваше ефекта на пъзела: опасността, ако издаде нещо на пръв поглед безобидно, врагът да го съпостави с още информация, изкопчена от другаде, и да го използва, за да навреди.
Обаче за нейна голяма изненада тя беше сигурна, че разговорите й с Абу Мустафа всъщност са безвредни. Веднъж успя почти цял ден да обсъжда с него кодираните сателитни радиосъобщения, понеже явно Абу Мустафа не подозираше, че Управлението използва такива методи още от осемдесетте години на двайсети век. Друг път го подмами да обсъдят бюрократичните процедури, свързани със заплащането на тайните агенти. Помисли си, че е възможно, след като фактите за мисията й в Газа вече са разкрити, той просто да не знае за какво да пита. Обаче се чудеше дали поведението му не е донякъде умишлено — дали по някаква причина той не желае да рови по-дълбоко.
Прекарваха заедно часове, но понякога между срещите им минаваха дни, а доколкото Морган можеше да прецени, Карим също не беше във фермата. Тя подозираше, че смятат да я преместят — колкото по-дълго се задържаха на едно място, толкова по-голям беше рискът. Може би възнамеряваха истинският разпит да започне другаде и на по-късен етап.
Каквато и да беше истината, отегчението и тревогата си оставаха. Вече не й бяха интересни соловите партии шах, а когато друг портокал й даде шанс да си направи пулове за игра на дама, установи, че и това й омръзва бързо. Всеки ден спираха тока. Бяха й оставили същата лампа на батерии като преди, но тя светеше мъжделиво дори когато батериите бяха нови.
Единственият друг начин да си запълва времето бяха физическите упражнения. Всяка сутрин Морган изпълняваше комплекса на канадските военновъздушни сили, който правеше като студентка, когато беше твърде студено за бягане, и упражнения от Пилатес. Шансът за бягство неизменно бе на преден план в мислите й, затова удадеше ли й се възможност, трябваше да е готова. Обаче засега не се бе появила нито една възможност. Беше виждала общо осем пазачи, нито един от които не говореше английски. Редуваха се различно и когато я пускаха да излиза от килията си, двама-трима винаги бяха наблизо. Всички се държаха с нея, все едно не съществува, никога не я поглеждаха в очите.
Изключение правеше пълен мъж с жълтеникава кожа и странни зелени очи на име Акил, когото беше улавяла да я зяпа с неприкрит сексуален копнеж. Цялата изтръпваше. Единственото мъчение, за което не се чувстваше подготвена, беше изнасилването. Беше сигурна, че Акил ще се възползва, ако има възможност.