В известен смисъл тя се гордееше със себе си — още се държеше. Същевременно обаче се чувстваше вцепенена и дезориентирана, ужасена, че мъчението можеше да продължи с месеци и дори с години. Нощем, през горещите тъмни часове, които прекарваше будна, понякога усещаше отсъствието на Ейми и на Чарли като остра физическа болка. Но през повечето време пленничеството й се бе превърнало, общо взето, в рутина и тя всъщност очакваше с нетърпение тези тъжни мигове, защото те й напомняха, че още е жива.
Понякога си мислеше за Абдел Насър. Размишляваше за неистово силната тръпка от непозволеното в началото на връзката им и за неочакваните му умения като любовник. Страхуваше каква ще е съдбата на Абдел Насър и непрекъснато се обвиняваше за онова, което го бе сполетяло: смяташе за съкрушителен провал, за неизпълнение на основния си дълг като офицер факта, че агент, който е нейна отговорност, страда по този начин. Но макар да знаеше, че в брака й имаше проблеми много преди началото на връзката им, сега недоумяваше как така бе решила да рискува брака и кариерата си заради някакъв флирт, който в момента й се струваше съвсем незначителен. Ако отново видеше Адам, щеше да му каже, че единственият начин да възродят отношенията си беше да ги поставят на честна основа. Ами ако той научи за връзката й, докато тя е в плен — или ако загине в плен? Ако се случи така, със сигурност щеше да го нарани. И как щеше да се отрази на събирането им или на спомените му за нея? Само да можеше да му обясни всичко и да го помоли за прошка.
Морган обожаваше грижовността на Абдел Насър. Той я караше да се чувства желана, не просто необходима. Мисълта, че е възможно той да се влюбва в нея, я наелектризираше. Обаче тя не го обичаше. По време на дългото будуване в плен беше проумяла какво означава да се разкайваш цял живот — а беше спала с него само три пъти.
Единственият друг човек, когото виждаше, освен Абу Мустафа беше Зейнаб, която бавничко започваше да се открива пред Морган. Сигурно и тя беше отегчена, защото вместо да пъха храната на Морган в килията и да си тръгва по възможно най-бързия начин, започна да се позадържа при нея. Оказа се, че Зейнаб е от Хан Юнис и брат й Халид е герой от първата интифада, сражавал се срещу съветската войска към края на джихада в Афганистан, но загинал в битка рамо до рамо с Карим в планините на Черна гора. Жената не криеше, че смъртта на брат й я е съкрушила. Но за разлика от Карим не обвиняваше Морган. „Война е, случват се лоши неща“ — казваше тя.
С течение на времето Зейнаб започна да й задава въпроси — не за работата на Морган и за мисията й, а за детството й, за живота в Америка. Къде е учила? Какъв е баща й и с какво се занимава? Всички ли харесват Джордж У. Буш? Някои от въпросите й разкриваха доста странните й предубеждения относно Запада. Една вечер тя попита Морган за нещо, което явно отдавна се въртеше в главата й: „Кажи ми, защо в твоята страна е нормално мъжете да правят секс с животни?“ А когато Морган се ужаси от въпроса, момичето се изкиска нервно. Морган допускаше, че е възможно представата й да е изградена от някой мюсюлмански телевизионен проповедник. Арабските телевизии бяха пълни с такива същества, някои от които ръсеха невероятно нелепи и оскърбителни неща.
Най-дългият си разговор проведоха през един горещ следобед, когато и Карим, и Абу Мустафа ги нямаше. Зейнаб допря пръст до устните си, усмихна се и й намигна, после я поведе нагоре по стълбите и я изведе на слънце.
— Мъжете ги няма — каза. — Ела, да поседнем.
Както винаги двама от пазачите бяха наблизо, стиснали калашниците си и изтегнати до вратата на вилата. Зейнаб обаче явно беше успяла да спечели и тяхното съпричастие, защото единият изчезна за малко, а когато се върна, беше преметнал оръжието си през рамо и носеше поднос с ароматен палестински чай и сладкиши. Повече от час двете пиеха чай и си бъбреха под клонките на палмите. Зейнаб успя да обясни, че семейството й някога е било заможно и че през изминалите години, преди вълните от самоубийствени бомбени атентати, втората интифада и изграждането на защитната ограда, баща й всеки ден пътувал от ивицата Газа до добре платената си работа като инженер в израелска компания в покрайнините на Ашкелон. Той обаче починал млад от сърце и семейството обедняло.
Същия следобед Зейнаб призна, че като момиче изпитвала силни чувства към Карим и преди смъртта на Халид си мислела, че един ден ще се омъжи за него. Обаче той се върнал от Балканите променен, станал раздразнителен и затворен.
— Преди се смеехме. След като Халид умря, Карим говори само за джихад, все за джихад.