— Винаги има тайни канали. Знаеш го. Такава е работата ни. Не само ние имаме тайни канали, и израелците имат.
— Като онзи тъпак Амос, с когото ме запозна ли? Който твърдеше, че с ХАМАС е свършено? Не беше много умно, нали, Майк?
— Няма нужда да приемаме нещата лично. — Агентът замълча и после думите му се изляха като поток: — Както ти казах, харесваш ми. Затова ще ти разкрия повече, отколкото би трябвало, а ти няма да предадеш доверието ми, защото ако Гари разбере, че съм ти го казал, ще направи живота ми ад. Постигнахме сериозен пробив. Няма да ти разкрия подробности, но можеш да очакваш много скоро да видиш отново Морган. Жива.
— Колко скоро?
— Не мога да кажа конкретно. Но скоро.
— Някакви доказателства?
— Не. Поверително е. Адам, не си длъжен да ми вярваш. Ти избираш. Но ако решиш да не ми вярваш, помисли какви са последиците.
— Какви последици, Майк?
— Изглежда, смяташ, че можеш да свършиш работата на Управлението по-добре от нас. Знам какво означава това: отново да заминеш за Газа. Е, точно тук е рискът. В момента водим деликатни преговори. Винаги има опасност от изтичане на информация, а това би струвало живота на Морган. Според нашата преценка, ако се намесиш, присъствието ти само ще увеличи опасността. Съжалявам, че съм толкова директен, но го правя заради Морган, затова се налага да те помоля да проявиш търпение.
— Гари те е изпратил, нали! — тихо попита Адам.
— Той ми е шеф — сви рамене другият.
— Така е, но не това имах предвид. Имам предвид, че той те принуди да участваш в целия този театър, нали така? Появяваш се на делото ми пред Върховния съд, представяш се като човек, който споделя ценностите ми и който ми пази гърба, преструваш се, че ми се доверяваш. А после идваш и ме заплашваш.
Забеляза, че думите му са попаднали право в целта, но Майк остана спокоен.
— Замисли се над думите ми — каза с равен глас. — Ще ти направя предложение. Ако Морган не е свободна до края на следващата седмица или не можем да ти предоставим конкретни доказателства, че напредваме, замини за Газа. Моля те само за осем дни — но през този период не се намесвай, в противен случай бъди готов да приемеш последиците.
Адам се изправи. Не беше докоснал кифличката си.
— Разбира се, Майк, ще си помисля. Ще си помисля внимателно за всичко. Боже, що за хора сте? Наистина умеете да повишавате напрежението, а? А дотогава приключихме. Оставям те да допиеш сам следобедния си чай.
Роб каза на Адам, че от „Хийтроу“ ще дойде направо в Оксфорд, а после ще отиде на конференцията по агробизнес в Лондон. Явно си беше взел душ и се беше поосвежил на летището, защото се беше издокарал с панталони с цвят каки, изгладена риза, тъмносин пуловер и каубойски боти, когато натисна звънеца на входната врата на родителите на Адам в десет часа на следващата сутрин. Не приличаше на човек, току-що слязъл от трансатлантически полет. Гуен и Джонатан застанаха един до друг да го посрещнат, а Адам беше точно зад тях. Гуен го прегърна, а Джонатан го удостои с мъжко ръкостискане.
— Отдавна не сме се виждали — каза Джонатан. — Заповядай да пием кафе. Остави си чантата в коридора.
Настаниха се край кръглата маса от червен дъб в кухнята и Роб обеща след края на конференцията да им погостува за уикенда и да прекара известно време с децата.
— Срам ме е да го призная, но не съм виждал Ейми и Чарли почти две години — каза.
Обаче през цялото време Адам усещаше, че той иска двамата да поговорят насаме. Забеляза, че майка му също го усети. Тя изчака прилично дълго, докато изпият кафето си, и се изправи.
— Е, трябва да вървя. Студентите ме чакат — оповести тя и направи знак с очи на Джонатан.
— Да, аз също — каза той. — Приятно ми беше и с нетърпение очаквам да се видим както трябва.
Двамата излязоха от стаята. Роб поседя мълчаливо и заговори едва след като чуха входната врата да се затваря.
— Е, вече сме сами, синко. Как си? Кажи ми истината.
— Какво да ти кажа? — сви рамене Адам. — Много е неприятно, но ти вече го знаеш. А сега изглежда ЦРУ са оплескали нещата още повече, защото каквото и да са планирали в Газа, то се е обърнало срещу тях. Опитвам се да открия нещо оптимистично.
Роб се усмихна и постави мазолестата си длан върху рамото на Адам.
— Разбирам те. През последните седмици и моята душа се е свила — поклати глава той. — Никога не съм бил идеалният баща. Правех всичко по силите си, но ми беше трудно да разбирам дъщеря си, макар винаги да съм се гордял с нея. А сега се гордея още повече, откакто разбрах, че всички тези дрънканици за човешките права са били само прикритието й в Управлението. Знаеш как е — може и да не разбираш децата си, може и невинаги да си способен да откликнеш на емоционалните им нужди, но винаги съм смятал, че мога да предпазя Морган от нещастие. Знам, че звучи глупаво, обаче имам усещането за провал.